Читать «Пикник край пътя» онлайн - страница 4

Изобщо, Кирил се блъска над тия „пустилки“ вече почти година… Аз съм при него от самото начало, но и до сега не мога да схвана какво иска да изтръгне от тях, пък и да си кажа честно, не се и мъча особено да разбера. Нека най-напред самият той да разбере, да се ориентира, пък тогава може и аз да го изслушам. Засега едно ми е ясно: дай му ти на него на всяка цена поне една от тия „пустилки“ да разчекне, да я прогори с киселини, да я сплеска с преса, в пещ да я стопи. И тогава вече всичко ще му светне, и чест и хвала за него, и цялата световна наука направо ще се загърчи от удоволствие. Ама засега, доколкото разбирам, още сме много далече оттам. Още нищо не е открил, само се измъчи донемайкъде, стана един такъв посивял, мълчалив, и очите му като на болно куче, даже сълзят. Да беше на негово място някой друг, щях аз да го налея до козирката, щях да му намеря едно лъскаво маце да го разкърши, а на сутринта пак щях да го напоя и айде при друго маце, и след седмичка щеше да ми бъде като нов — щръкнали уши, вирната опашка. Само дето за Кирил това лекарство не става, не си струва и да му предлагам, не е от тая порода.

Стоим си, значи, ние с него в хранилището, гледам го аз на какво е заприличал, как са му хлътнали очите, па ми дожаля — и аз не знам как. И тогава се реших. Тоест, даже не че сам реших, ами сякаш някой ме дръпна за езика.

— Слушай — викам, — Кириле…

А той тъкмо се вторачил, претегля на ръка последната „пустилка“ с такъв вид, сякаш иска цял да се напъха в нея.

— Слушай — казвам, — Кириле. Ами ако имаше пълна „пустилка“, а?

— Пълна „пустилка“? — повтаря и вдига вежди, като че ли му говоря на марсиански.

— Ми да — кимам. — Тая твоята хидромагнитна клопка, как беше… „обект седемдесет и седем бъ“. Обаче с някаква гадост вътре, синкава.

Гледам, взе да му се прояснява. Вдигна очи към мене, примижа, и се появи там зад кучешката сълза някакъв проблясък на разум, както много си пада да казва самият той.

— Чакай, чакай — вика. — Пълна ли? Ей като тая, само че пълна?

— Ъхъ…

— Къде!

Излекува се моят Кирил. Щръкнали уши, вирната опашка.

— Да вървим — казвам, — да запалим по една…

Той чевръсто пъхна „пустилката“ в сейфа, захлопна вратичката, заключи я на три и половина оборота и се запътихме с него обратно към лабораторията. За празна „пустилка“ Ърнест плаща четиристотин банкноти в брой, а пък за пълна аз на него, кучият му син, всичката кръвчица поганска бих изпил, но ако щете вярвайте, ако щете — недейте, тогава даже не си и помислих за това, защото Кирил пред очите ми — абе просто оживя, пак стана като струна, чак звънти целият, и по стълбите припка през четири стъпала, та не дава на човек и да запуши. Изобщо, всичко му разказах: и каква е тя, и къде лежи, и как е най-сгодно да се добереш до нея. Той веднага измъкна картата, намери оня гараж, натисна го с пръст и ме погледна… И, ясна е работата, веднага разбра всичко за мен, пък и какво имаше тук за неразбиране…