Читать «Далеч на север» онлайн - страница 223

— Аз съм добре. По-добре.

— Кажи ми как е там. Наистина ли е ужасно студено и спокойно?

— Всъщност, днес е около петнайсет градуса. А за спокойно… — Хвърли поглед към дъската си. — Да, доста е спокойно. Имаше наводнения. Не толкова тежки, колкото на югоизток, но достатъчно, за да ни създадат работа. А иначе е много красиво.

Обърна очи към прозореца.

— Не можеш да си представиш колко е красиво. Дори да го видиш, няма да повярваш.

— Звучиш ми добре. Радвам се.

— Не вярвах, че ще се справя тук. — Където и да било. — Искаше ми се. Преди да дойда, не ми пукаше особено, но когато пристигнах, изведнъж ми се прииска да успея. Но не вярвах, че ще го постигна.

— А сега?

— Сега мисля, че ще стане. Бет, срещнах една жена.

— Така ли? — В гласа й се промъкнаха развеселени нотки и той притвори очи, за да си я представи. — Прекрасна жена?

— Уникална в много отношения. Мисля, че ще ти хареса. Не прилича на никой друг. Пилот е.

— Пилот там? От онези, дето летят като луди с малките си самолетчета?

— Нещо такова. Красива е. Не в обичайния смисъл, но е красива. Забавна и упорита, може би малко луда, но това й отива. Казва се Мег. Меган Галоуей — и аз съм влюбен в нея.

Нейт, много се радвам за теб.

— Не плачи — каза, когато усети сълзите в гласа и.

— Това е от радост. Джак щеше да те скъса от закачки, но също щеше да се радва за теб.

— Е, исках да ти кажа. Исках да те чуя и да ти предложа да дойдете с децата насам. Това е чудесно място за прекарване на лятната ваканция. През юни се мръква чак в полунощ, а казват, че дори тогава е по-скоро здрач, отколкото мрак. И е по-топло, отколкото си мислиш, поне така ме осведомиха. Бих искал да видиш това място, да се запознаеш с Мег. И много ми се ще да ви видя с децата.

— Обещавам ти, че ще дойдем за сватбата.

Смехът му беше малко колеблив.

— Още не е станало дума за това.

— Познавам те, Нейт. Ще й предложиш.

Когато затвори, той се усмихваше и това му се стори невероятно. Този път не покри дъската — в знак, че вече разследва открито — и излезе от кабинета си.

Все още се стряскаше при вида на гипсираната ръка на Питър. Младият заместник седеше на бюрото си и натискаше клавиатурата с една ръка.

Дежурство в участъка. Куп бумащина. Всеки полицай — а хлапето си беше полицай — би умрял от скука.

Нейт се приближи.

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

Питър вдигна глава и пръстът му замръзна над клавиатурата.

— Сър?

— Искаш ли да излезеш оттук?

Лицето му засия.

— Да, сър.

— Да се поразходим. — Грабна пътем една радиостанция. — Пийч, със заместник Ноти ще патрулираме пеша.

— Ото вече е навън — каза Питър.

— Може би има небивала вълна от престъпления. Пийч, поеми щурвала.

— Слушам, капитане — ухили се тя. — И се пазете, момчета.

Нейт взе едно тънко яке от закачалката.

— Искаш ли твоето? — попита той Питър.

— Не. Само пришълците носят якета в ден като този.

— Така ли? Добре тогава.

Нейт върна якето на закачалката.

Навън беше хладно и облачно. Вероятно щеше да завали, помисли си, и скоро щеше да съжалява, че не е взел якето.

Но все пак тръгна по тротоара, докато влажният закачлив ветрец рошеше косата му.