Читать «Далеч на север» онлайн - страница 133

— Кафе, господин съдия?

— Никога не отказвам. — Той седна на стола с мощна въздишка. — Чух, че имаш доста работа.

— Всъщност, щатската полиция пое случая.

— Има си хас. Две бучки захар в кафето. Без сметана. Кари Хоубейкър дойде да ме види снощи.

— Тежко й е.

— Да, тежко е съпругът ти да свърши с куршум в мозъка. Бясна ти е.

Нейт му подаде кафето.

— Аз не съм пуснал куршума в мозъка му.

— Не, не си. Но жена в положението на Кари не се колебае да стреля по пратеника. Иска да използвам влиянието си, за да те уволнят и да те изгонят от града.

Нейт седна и се загледа в кафето си.

— Толкова голямо влияние ли имате?

— Ако повдигна въпроса, сигурно ще успея. Живея тук от двадесет и шест години. Може да се каже, че съм един от първите лунатици. — Той духна кафето си и отпи. — През живота си не съм вкусвал хубаво кафе при ченгетата.

— И аз. Да не би да сте дошъл да ме карате да напусна?

— Аз съм опак човек. Нужно е, когато станеш на осемдесет, затова тренирам. Но не съм глупак. Не е твоя вината, че горкият Макс е мъртъв. Нито, че на компютъра му е имало бележка, в която твърди, че е убил Пат Галоуей.

Очите му зад дебелите очила изглеждаха съвсем будни, когато кимна към Нейт.

— Да, тя ми го каза и се опитва да се самоубеди, че ти си го измислил, за да приключиш лесно случая. Ще й мине. Иначе е разумна жена.

— И защо ми казвате това?

— Мисля, че ще й трябва малко време. Междувременно ще се опита да ти създаде проблеми. Така по-лесно ще преживее болката. Ще изпуша една пура. — Той извади дебела пура от джоба на ризата си. — После, ако искаш, можеш да ме глобиш.

Нейт отвори чекмеджето на бюрото си и изсипа карфиците от една метална кутийка. Подаде я на съдията вместо пепелник.

— Познавахте ли Галоуей?

— Разбира се. — Съдията запали пурата и въздухът се изпълни с лекия й аромат. — Харесвах го. Хората го харесваха. Но явно не всички. — Той погледна към одеялото. — Това дъската на мъртъвците ли е?

Когато Нейт не отговори, той продължи да пуши и да отпива от кафето си.

— Едно време председателствах дела за убийство. А сега, освен ако не смяташ, че когато бях над шейсетте, съм изкачил планината и съм убил човек, два пъти по-млад от мен, можеш да ме задраскаш от списъка на заподозрените. Нейт се облегна назад.

— Арестували са ви няколко пъти за нападение.

Ройс стисна устни.

— Виждам, че си си написал домашното. Човек, който е живял дълго като мен, който е живял тук толкова дълго, като мен и не се е забъркал в някоя свада, едва ли е много интересен.

— Би могло. Човек, който е живял тук толкова дълго, колкото вас, сигурно би могъл да направи онова изкачване, ако си науми. А и пикелът би компенсирал предимствата на младостта. Теоретично.

Ройс се усмихна над пурата си.

— Имаш право. Обичам да ловувам и съм ходил един-два пъти с Пат из пущинака, но не мога да се катеря. Никога не съм го правил. Ако разпиташ наоколо, ще се увериш.

Нужен е бил само един път, помисли си Нейт, но записа думите му.

— А кой се е изкачвал с него?