Читать «Далеч на север» онлайн - страница 132

Като във всеки по-голям град, в Анкъридж царуваше бюрокрацията и всичко ставаше бавно. Резултатите от аутопсията още не бяха готови. Лабораторните резултати също.

Фактът, че началникът на полицията в Лунаси инстинктивно усещаше, че Макс е убит, нямаше особена тежест.

Можеше просто да се остави на течението, но го правеше вече доста време. Бе за предпочитане да се възползва от ситуацията и да докаже, че може да се справи достойно.

Седнал на бюрото си, Нейт наблюдаваше как снегът навън пада тихо и ритмично и не можеше да избере по кой път да поеме. Нямаше почти никакви средства, почти никаква автономия, служителите му бяла неопитни, а доказателствата сочеха необоримо към самоубийство.

Но това не значеше, че е безпомощен, напомни си той и закрачи из стаята. Застана пред дъската с материалите по случая и се взря в кристалните очи на Патрик Галоуей.

— Ти знаеш кой го е направил — прошепна Нейт. — Да видим какво можеш да ми кажеш.

„Ще направя паралелно разследване — реши той. — Все едно с Кобън разследваме един и същ случай поотделно.“ Вместо да отвори вратата, включи интеркома.

— Пийч, обади се в „Хижата“ и кажи на Чарлийн, че искам да говоря с нея.

— Тук ли искаш да дойде?

— Точно така.

— Още е време за закуска, а тя пусна Роуз в отпуска. Кен смята, че бебето може да се роди малко по-рано от очакваното.

— Кажи й, че искам да дойде колкото може по-скоро, няма да я задържа много.

— Добре, Нейт, но може би ще е по-лесно, ако отидеш и…

— Пийч, искам Чарлийн тук преди обяд. Разбра ли ме/

— Добре, добре. Не е нужно да бъдеш толкова рязък.

Когато Питър се върне от патрул, да ми се обади, искам да говоря с него.

— Днес си много разговорлив. — И тя му затвори, преди да успее дай отговори. Искаше му се да беше направил по-хубави снимки на отпечатъците от снегоходките, но докато се върне в града, вземе фотоапарата и стигне отново до къщата на Мег, беше започнало отново да вали сняг. Не знаеше какво ще му кажат тези следи, затова се поколеба дали да ги закачи на дъската.

Но това си беше неговата дъска. Търсеше наслуки, точно както предишната вечер беше обикалял из горите. Ако продължиш да вървиш, най-накрая стигаш донякъде. Взе няколко магнита и закачи снимките.

— Шериф Бърк. — Очевидно Пийч се беше обидила, защото гласът й звучеше официално по интеркома. — Съдия Ройс е тук. Би искал да ви види, ако не сте много зает.

— Разбира се. — Той грабна плетеното одеяло, с което закриваше дъската. — Пусни го да влезе.

Съдия Ройс беше почти плешив, но от тънката окосмена ивица около темето му висяха дълги бели кичури. На носа му, остър и извит като кука за месо, бяха кацнали очила с дебели стъкла. Любезните хора биха казали, че има внушителна фигура — с широк гръден кош и огромно шкембе. На седемдесет и девет години гласът му звучеше със същата сила, каквато бе имал десетилетия наред в съда.

Дебелите му кардирани панталони изшумоляха, когато влезе в кабинета на Нейт. Освен тях носеше тъмна риза и подходяща жилетка. В контраст с достолепния му вид на дясното му ухо проблясваше златна обица.