Читать «Далеч на север» онлайн - страница 108

Имаше и огромно растение в гледжосана червена саксия, с листа, които приличаха на големи зелени езици, и снежнобели картотеки. Видя му се и делови, и женствен.

Не се уговориха нищо. Тя отхвърляше идеята за планове и може би така бе по-добре. Трябваше му време да помисли накъде са се запътили и дали изобщо ще го сторят.

Досега успехът му с жените беше доста спорен. Може би имаше шанс да промени това с нея. Или пък беше просто нещо временно. Много неща се бяха пробудили у него като след дълъг, тежък сън. Как можеше да разбере кое е истинско? И ако е истинско, дали би могъл да го задържи.

Дали искаше.

Засега му беше по-добре да си пие кафето, да яде закуската си и да строи пластмасов замък с едно хлапе, което се радваше на компанията му.

— Трябва да има мост — каза Джеси. — Дето се вдига и пада.

— Подвижен мост? — Нейт отново насочи вниманието си към момчето. — Може да успеем да го направим. Ще използваме рибарско влакно.

Момчето го повдигна и засия.

— Добре!

— Страхотна идея, шефе!

Нейт видя, че Роуз му намига, докато оставя чинията му.

— Наред ли е всичко?

— Отзад е малко задушно. Така се чувствах и с него. — Тя разроши косата на сина си.

— Може би трябва да отидеш при доктора.

— Днес съм на преглед. Джеси, остави шериф Бърк да си изяде закуската, докато е топла.

— Трябва ни рибарско влакно за моста.

Тя задържа ръката си върху главата му още за миг.

— Ще ти намерим.

Кльощавия Джим влетя през вратата, залитайки.

— Джим?

— Шерифе! Шерифе, трябва да дойдеш. Бързо. В редакцията. Макс… Мили Боже!

— Какво е станало? — Но още докато питаше, вдигна ръка. По пребледнялото лице на Джим и широко разтворените му очи беше разбрал, че се е случило нещо ужасно. А момчето го гледаше със зяпнала уста. — Почакай.

Бързо скочи и грабна палтото си.

— Да излезем навън. — Хвана треперещата ръка на мъжа и го издърпа от помещението. — Какво има?

— Той е мъртъв. Исусе Христе! Макс е мъртъв, застрелян. Половината му глава… половината му глава я няма.

Нейт подхвана бармана, когато краката му се подкосиха.

— Макс Хоубейкър? Ти ли го намери?

— Да. Не. Искам да кажа, да, Макс. Кари. Кари го намери. Чухме я да крещи. Тя влезе вътре, а ние с Професора останахме на улицата да си поговорим. Разкрещя се, все едно някой я колеше. Влязохме вътре и… и…

Нейт продължи да го влачи по улицата.

— Пипахте ли нещо?

— Какво? Не мисля. Не. Професора ми каза да дойда да те повикам от „Хижата“. Така и направих. — Мъжът преглъщаше бързо и начесто. — Мисля, че ще повърна.

— Не, няма. Иди в участъка и намери Ото. Кажи му какво е станало и го помоли да донесе фотоапарат, пликчета за доказателства, ръкавици и ленти за ограждане на местопрестъплението. Ще запомниш ли?

— Аз… да. Ще го направя. Веднага отивам.

— Остани там, докато се върна. Трябва да поговорим. Не говори с никой друг. Хайде.

Нейт зави към редакцията и ускори ход. Мозъкът му действаше автоматично. Важното беше да запази местопрестъплението непокътнато. А точно сега, доколкото знаеше, вътре имаше двама цивилни, което означаваше, че нещо вече е разместено.