Читать «Далеч на север» онлайн - страница 103

Беше донесъл няколко парчета прясно месо. Кучетата го познаваха, затова не се притесняваше. Но най-добре беше да е подготвен. Беше тук и изучаваше къщата от заслона на дърветата, защото принципът му беше да е винаги подготвен.

Не беше сигурен какво да мисли за това, че полицаят и дъщерята на стария му приятел се забавляват в горещия басейн. Може би беше хубаво. Една любовна връзка щеше да отклони вниманието им.

Във всеки случай той не се притесняваше особено от ченгето. Просто фигурант, който арестува пияници и разтървава побойници. Нямаше от какво да се тревожи.

И все пак, беше престанал да се страхува и че ще открият тялото. Отдавна вече не мислеше за това и беше изхвърлил Цялата грозна история от ума си още преди години. Все едно се беше случила на някой друг. Или изобщо не се беше случвала.

Бе убеден, че никога няма да бъде проблем.

Но сега беше.

Той щеше да се справи.

Вече беше по-възрастен и по-спокоен. По-предпазлив.

Знаеше, че трябва да заличи следите си. И ако Мег Галоуей се окажеше опасна, макар и със съжаление щеше да се отърве от нея. Защото трябваше да се предпази.

Беше решил, че е най-добре веднага да вземе мерки.

Нарами пушката си и остави кучетата да лапат последните останки от месото.

Беше приготвил всичко. Застанал в тъмния кабинет, не видя нищо, не се сети за нищо, което бе пропуснал. Разбира се, трябваше да поговорят. Това щеше да бъде справедливо. А той беше честен човек.

Все пак беше опасно за него да се намира тук по това време на нощта. Ако го видеха, щеше да има нужда от обяснения, от причини. Правдоподобни и неопровержими, помисли си.

Беше минало много време, откакто бе правил нещо опасно. Беше толкова отдавна, когато изкачваше планини и живееше свободен като птичка. Споменът за онези години пробуди старото вълнение.

Затова го бяха нарекли Дарт. Заради неговата безмилостност и любовта му към лошите дела. Това го беше накарало да извърши върховното. Да убие приятел.

Но сега бе различен човек, припомни си той. Беше се променил. Това, което възнамеряваше да стори, не беше за удоволствие или от любопитство. Правеше го, за да запази невинния човек, в когото се беше превърнал.

Имаше правото да го извърши.

И когато старият му приятел влезе през вратата, той го чакаше мълчаливо. Хладнокръвен като лед.

Макс Хоубейкър трепна, когато видя мъжа зад бюрото.

— Как влезе?

— Непрекъснато оставяш задната врата отключена. — Мъжът стана с непринудени и пъргави движения. — Не можех да вися отвън и да те чакам. Някой щеше да ме види.

— Добре, добре. — Макс съблече палтото си и го хвърли встрани. — Лудост е да се срещаме в редакцията посред нощ. Можеше да дойдеш у дома.

— Кари можеше да чуе. Нали не си й казал за онази история. Закле се.

— Не, не съм. — Макс прокара ръка по лицето си. — Господи, тогава ми каза, че бил паднал. Че полудял и отрязал въжето. Че пропаднал в пукнатина.

— Вярно. Не можех да ти кажа истината. Беше достатъчно ужасно, не мислиш ли? Ти беше превързан и бълнуваше, когато се върнах при теб. Аз ти спасих живота, Макс. Свалих те долу.

— Но…

— Аз ти спасих живота.