Читать «Далеч на север» онлайн - страница 102

— Във водата е по-топло. Хайде, Бърк, стегни се. Ще бъде стимулиращо. — И ще отмие част от тази тъга, помисли си тя.

— Можем да останем в леглото и пак ще се стимулираме.

Но тя скочи на крака.

— Ще ти хареса — обеща му и го дръпна от леглото.

Беше права. Наистина му хареса. Безумният студ, болезненото потапяне в горещата вода и абсурдно еротичното усещане да бъде гол с нея под небето, обсипано със звезди и искрящо с онова вълшебно, променящо се сияние.

Над повърхността се издигаше пара, кучетата лудо тичаха наоколо. Единственото неудобство беше, че трябва да излезеш отново навън и да спринтираш през ледения въздух до къщата — освен възможността да получиш сърдечен удар, разбира се.

— Често ли го правиш?

— Няколко пъти седмично. Помага за кръвообращението.

— Определено.

Той се потопи още малко и облегна глава. Северното сияние изпълни погледа му.

— Господи, свиква ли човек някога с него? Омръзва ли ти?

Мег зае същата поза, наслаждавайки се как студът опъва лицето й, докато тялото й е обгърнато в топлина.

— Свикваш, в смисъл, че започваш да гледаш на него собственически. Сякаш е мое и бих го споделила само с неколцина щастливци. Повечето вечери излизам навън, само за да го погледам. Навън няма никой, всичко е спокойно. И тогава наистина имам чувството, че то ми принадлежи.

Тази вечер имаше бледолилави проблясъци, тъмносини вихрушки, загатнато червено. От уредбата долиташе гласът на Мишел Бранч, която страстно пееше за светлината, грееща в мрака.

Нейт се размърда, намери ръката й в горещата вода и сплете пръсти с нейните.

— Струва ми се, че това е съвършенството — промърмори.

— Така изглежда.

Той се потопи в светлините и музиката, в топлината и в музиката.

— Ще побеснееш ли, ако се влюбя в теб?

За миг Мег не отговори.

— Не знам, може би.

— Може и да се влюбя. За мен това е прозрение. Откривам, че ми е останал достатъчно живец, за да мога да го направя.

— Доста неща са ти останали. От друга страна, не знам дали аз имам достатъчно, за да тръгна по този път.

Нейт я погледна и се усмихна.

— Е, ще разберем.

— Може би е най-добре да се съсредоточиш върху удоволствието от момента. Да го изживееш.

— Ти така ли правиш? Живееш за момента?

Сега червеното се засилваше и засенчваше нежното бледо-лилаво.

— Разбира се.

— Не ти вярвам. Не би могла да си вършиш работата, ако не планираш, ако не градиш за бъдещето.

Мег помръдна рамене и във водата се образуваха вълнички.

— Работата си е работа. Животът си е живот.

— Аха. Но не и за хората като теб и мен. За нас работата е живот. Това е част от нашия проблем или едно от достойнствата ни. Зависи как го погледнеш.

Тя се вгледа в лицето му и се намръщи.

— На това му викам философия на горещата вана.

Нейт погледна към гората, където кучетата яростно лаеха.

— Винаги ли лаят така?

— Не. Сигурно са надушили лисица или лос. — Но челото й остана смръщено, докато кучетата се умириха. — Още е много рано за мечки. А Рок и Бул могат да се справят почти с всичко. След малко ще ги извикам.