Читать «Далеч на север» онлайн - страница 101

Бил е прострелян, помисли си Мег.

— Оттам са белезите на кръста и крака ти.

— Паднах, прострелян в крака, но казах на Джак, че съм добре. Повиках подкрепление по мобилния си. Точно се изправях, когато онзи застреля Джак. В гърдите и корема. Исусе. Не можех да стигна до него. А стрелецът се връщаше назад. Беше надрусан, обезумял. Трябва да си луд, за да се върнеш обратно, вместо да бягаш. Улучи ме още веднъж, не беше нещо повече от драскотина. Все едно нещо ме парна под ребрата. Аз изпразних пълнителя в него. Не го помня, така ми казаха. Помня, че пропълзях до Джак и гледах как умира. Помня как ме погледна, как стисна ръката ми и каза името ми, сякаш ме питаше: „Какво стана, по дяволите!“ Когато разбра, че умира, произнесе името на жена си. Всяка нощ сънувам това.

— И обвиняваш себе си.

— Той не биваше да е там.

— Аз не виждам нещата така. — Искаше да го прегърне, да го залюлее като дете. Но щеше да бъде грешка, колкото и да й беше приятно да го стори. Затова седна до него и само сложи ръка на бедрото му. — Всеки избор, който прави човек, го води до някъде. Ти също нямаше да бъде там, ако жена ти те чакаше у дома. Затова съвсем лесно можеш да обвиниш нея и мъжа, с когото се е виждала. Или наркопласьора, който го е застрелял, защото дълбоко в себе си знаеш, че той е виновният.

— Знам всичко това. Казвали са ми го и преди. Но то не променя начина, по който се чувствам в три сутринта или в три следобед. Или когато депресията реши да ме смачка.

Спокойно можеше да й каже всичко, каквото ще да става.

— Потънах в дупка, Мег — голяма, черна, гадна дупка. Опитвам се да изляза и понякога почти успявам, стигам до ръба. После нещо отдолу се протяга и отново ме завлича вътре.

— Ходи ли на терапия?

— От службата го уредиха.

— Лекарства?

Нейт отново се отдръпна.

— Не ги обичам.

— По-добре да живееш, макар и с химията — каза тя, но той не се усмихна.

— Правят ме нервен или избухлив, или изобщо не съм на себе си. Не мога да работя, ако гълтам лекарства, а ако не мога да работя, всичко е безсмислено. Не можех да остана в Балтимор и всеки ден да се сблъсквам със смъртта. Друго тяло, друг случай — като същевременно се опитвах да довърша онези, които бяхме започнали с Джак. Непоносимо бе да виждам някой друг на бюрото му. Да знам, че е оставил жена и деца, които го обичаха, а ако аз бях на негово място, никой нямаше да страда.

— Затова дойде тук.

— Да, за да се скрия. Но станаха разни неща. Видях планините. Видях и сиянието. Северното сияние.

Той я погледна и слабата усмивка на лицето й му каза, че го разбира. Не беше нужно повече. Затова щеше да говори.

— Видях и теб. На всичко реагирах с неочакван възторг. Нещо в мен искаше да се върне към живота. Не знам дали съм добър за теб. На мен не може да се разчита.

— Обичам да рискувам. Да видим как ще потръгнат нещата.

— Трябва да си тръгвам.

— Не ти ли казах, че не съм приключила с теб? Ето какво ще направим. Ще излезем вън и ще скочим в горещия басейн за малко, а после ще се върнем в спалнята и пак ще се потъркаляме без дрехи.

— Да излезем навън? Ама съвсем навън? Да влезем в басейн при температура минус десет градуса?