Читать «Ловци на скалпове» онлайн - страница 10

Ловците се носеха като вихър по равнината, конете им не бяха уморени, защото през този ден не бяха вървели много. От трите мили, които ги отделяха от полянката, вече изминаха две, но и зверовете усетиха тяхното приближаване.

Някои новаци, в това число и Хенрих, вместо да заобиколят животните отстрани, се спуснаха направо към тях и ги подплашиха. Единият от бизоните вдигна косматата си глава, започна да пръхти и да бие земята с копитата си, а след това се втурна да бяга, подгонен от ловците.

Стана така, че или трябваше да гонят бизоните, докато ги стигнат, или да се върнат с празни ръце в лагера. Те избраха първото и стигнаха до един вал, висок 2 метра. Той приличаше на грамадно стъпало, което отделяше една равнина от друга, по-висока, и се простираше на огромно пространство без никакво прекъсване.

Тази преграда охлади малко ловците. Много от тях се върнаха назад, като решиха, че трудностите в този случай надминават удоволствието, което доставя ловът. Само шестима продължиха, пък и конете им бяха по-силни. Понеже Хенрих беше между тях, то и Годе ги последва.

Препускаха около 5 мили и настигнаха една млада женска, която раниха с толкова куршуми, колкото бяха и ловците.

Одраха кожата на убитото животно и запознаха да смятат колко са се отдалечили от лагера.

— Осем мили с точност до един сантиметър — изчисли Бил Бент.

— Ние се намираме в посоката на пътя си — каза Годе, сочейки стари следи от фургоните на някакъв чужд керван, които показваха търговския път от Санта Фе.

— Какво от това? — попита Хенрих.

— Ако идем сега в лагера, утре трябва да се върнем по същия път, а това са 16 мили, изгубени напразно. Ако почакаме тук, другарите ни ще дойдат и ще продължим пътя си с тях. Не е ли така? Тук има и трева, и вода, и прясно месо за нас. Вярвам, че всички си носят наметалата. Да останем тогава тук. Кой е съгласен?

Всички харесаха това предложение, дори и Хенрих не възрази, макар и да се боеше, че Севрен ще се безпокои от дългото му отсъствие.

Веднага разседлаха конете си и ги пуснаха да пасат, а самите те се разположиха на брега на един прозрачен поток, който течеше към Арканзас. Събраха дърва, накладоха огън, нарязаха месото на късове и го набодоха на шиш, за да го опекат. Носеха със себе си и кратунките, и лулите си, така че нищо не им липсваше, за да прекарат охолно и весело. Така седяха и приказваха до късно. Спокойната им беседа бе нарушена само от пристигането на Севрен, който не можа да остане спокоен в лагера, затова тръгна да търси ловците и ги намери по светлината на огъня. Завършиха вечерта с весели шеги по негов адрес за голямата му загриженост към младия роднина. Преди да си легнат, скъсиха юларите на конете и забиха колчета, за които ги привързаха по-близо до лагера. Като се завиха с наметалата и сложиха седлата под главите си, всички заспаха, без да предусещат тревогата, която ги очакваше през нощта.

Хенрих не искаше да остане при огъня, защото много от ловците хъркаха и му пречеха да заспи. Той се отдели на брега на поточето, където още през деня беше забелязал едно много хубаво място, покрито с мека гъста трева, което представляваше толкова удобно легло, че би му завидял и най-разглезеният човек. Но не успя да съобщи това на Севрен, защото той вече спеше като мъртъв.