Читать «Ловци на скалпове» онлайн

В една от най-богатите къщи на Нови Орлеан всички бяха загрижени поради болестта на младия й притежател Хенрих Халер. В съседната стая до болния се провеждаше твърде оригинална консултация. Единият от събеседниците не бе лекар, но говореше много решително, другият беше доктор, получил диплома от най-прочутата академия в Съединените щати. Той слушаше събеседника си мълчаливо, въздишаше и си триеше челото, като че ли искаше да извлече от него някоя мисъл, и с целия си външен вид доказваше безпомощността на своята наука.

— Аз просто съм извън себе си — призна той най-после. — Какво искате, господин Севрен, да предпиша на човек, който би могъл да бъде съвършено здрав телесно, ако не страдаше неговата душа?

— Откъде да знам аз! Дайте му нещо по-силно — възрази Севрен нетърпеливо.

Карл Севрен бе човек на 45 години, с решителен вид и мощна фигура, за която беше тесен европейският костюм. Той бе един от онези странстващи търговци, които без страх се скитат по пустините на Америка, трупат грамадни богатства, имат сурова външност и не признават нищо за невъзможно. Не само вродената добрина и великодушие караха Севрен да иска по-бързото оздравяване на своя братовчед; този въпрос беше от голямо значение за него и затова той изрази страстно своето желание, като каза:

— Докторе, Хенрих не може, не трябва да умира! Какво ще стане с мен, ако и този момък умре както другите членове на семейството?

— Какво ще стане с вас? — предъвка доктор Уолтън и обходи с поглед цялата богато мебелирана стая.

Мургавото лице на търговеца почервеня и той възрази пламенно:

— Вие искате да кажете, че аз ще наследя всичко. Без съмнение! И че по примера на другите, които получават наследство, ще скърбя лицемерно за измрелите роднини. Вие не знаете, че аз сам повиках баща му в Америка. С това се намесих в съдбата на това семейство и не мога да се примиря с мисълта, че съм виновен за смъртта им. Ако семейство Халер беше останало в родината Елзас, може би нямаше да стане толкова богато, но пък щеше да избегне ужасната епидемия, която донесе траур в толкова къщи на Нови Орлеан. Спасете живота на Хенрих и аз ще ви благодаря от душа — каза той, като стисна силно ръката на доктора: — Но да го гледам отчаян и безутешен, човек, който не иска вече да живее… Да чуя, че силната му треска ще се превърне в охтика и че той непременно ще умре — това е извън силите ми!

Буйната натура на Севрен не можа да се сдържи и той започна да проклина, удари по масата така силно, че за малко щеше да я счупи, изтри с ръка насълзените си очи и каза:

— Аз никога няма да ви простя това! И какво тогава е цялата ваша медицина? Шарлатанство, годно само за присмех на глупаците.

За да защити честта на своята професия, докторът започна да излага историята на болестта на младежа с всичките й последователни изменения. Това обаче не беше нещо ново за Севрен, защото неведнъж го бе чул през едноседмичното си пребиваване в Нови Орлеан. Само краят от речта на доктора привлече вниманието му: