Читать «Споделен сън» онлайн - страница 91

— Вътре, Спектър. Стой тук, момче. Тук сме в безопасност. — Тя вече не поставяше под съмнение тази мисъл, но само това можа да изрече.

Кучето се върна при нея и неспокойно взе да я обикаля. Даяна простря сакото си върху каменния под до горещото езеро и изключи фенера. Не можеше да рискува светлината да бъде забелязана от входа и да издаде скривалището й.

Опита се да съблече дрехите си. Те бяха мокри, но на нея й беше ясно, че не само водопадът беше допринесъл за това. Тялото й също.

Сподави още един вик, когато усети следващата контракция. Сигурно навлизаше в преходната фаза, помисли си тя. Болката ставаше невероятно силна. Бяха й казали, че тази фаза е най-трудната.

„Трудна“ беше още един любим популярен евфемизъм на инструкторите и книгите, свързани с подготовката за раждане.

На обикновен език „труден“ означаваше безмилостна агония. Дженифър от апартамент 301 беше права. Даяна усети как в гърлото й се надига вик. Но в последната минута осъзна, че не може да извика. Това щеше да насочи Еди към скритото вътрешно помещение.

Колби, къде си? Имам нужда от теб сега. Ела при мен. Помогни ми.

Спектър седна на задните си лапи до главата й и взе да ближе лицето й. Тя напипа кожения му нашийник. Откопча го с треперещи ръце.

Когато следващата контракция дойде, тя захапа нашийника, за да сподави вика, който щеше да я издаде. В кулминацията на болката тя си каза, че няма значение дали Еди ще се появи, ще я намери и ще я убие. Поне агонията щеше да свърши.

Но тя не можеше да позволи да убият бебето й. Трябваше да защити детето на Колби.

В този миг й хрумна малка мисловна игра. Реши да брои до десет, след което да извади нашийника от устата си, и да даде воля на вика, който щеше да я убие.

Когато стигна до десет, реши, че може да издържи още десет секунди, без да крещи. Когато за трети път стигна до десет, направи усилие да брои до десет отново.

Броенето до десет стана най-важното нещо в света, единственото, което имаше значение. Тя го направи четири, пет пъти, и отново и отново, докато зъбите й не протриха дебелия кожен нашийник.

В един миг тя смътно долови, че Спектър лае силно, а после я изостави. Искаше да му каже да не вдига шум, но нямаше сили да го извика.

Тя отново броеше до десет. Челюстите й бяха сковани в агония. Тогава измъченото й от болка тяло бе обляно от ослепителна светлина. Затвори очи. Нищо нямаше значение. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за болката.

— Даяна.

Гласът на Колби прониза червения сумрак около нея. Тя отвори очи и видя мрачното му лице на светлината на фенера, който държеше.

— Знаех, че си жив — задъха се тя. — Знаех, че ще дойдеш. — Коженият нашийник падна от устата й и пещерата се изпълни от неистовия й писък на болка.

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм тук.

— Татко? Къде си? Къде е Даяна? Тя добре ли е? О, Боже. Татко, тя ражда.

— Остави Даяна да се справи сама. — Но гласът на Колби беше безкрайно нежен и успокоителен, докато коленичеше до нея. — Всичко ще е наред, малка моя амазонке. Знаех, че добре ще се погрижиш за нашето дете, докато пристигна. Знаех, че мога да разчитам на теб.