Читать «Споделен сън» онлайн - страница 89

Еди погледна Спектър, докато той обикаляше колата, но след като кучето се спря, той извърна поглед и насочи оръжието към Даяна.

— Трябва да се качим на върха на водопада.

— Не ставай глупак, Еди. Аз имам родилни болки. Не мога да се катеря до върха на водопада.

— Трябва. Хари нареди така.

— Вероятно, защото Хари иска ти да поемеш отговорност за смъртта ми. Сигурна съм, че го е измислил така, за да не дели парите с теб.

— Мърдай.

Тя тръгна и изпищя. Викът беше почти истински. Контракцията беше силна. Даяна се сви от болка.

Писъкът съвсем изнерви Еди. Той отскочи назад несъзнателно.

— По дяволите, не крещи така.

— Спектър, дръж.

Тя не беше сигурна какво ще направи кучето. Никога не беше му разрешавала да напада хора. Дори не знаеше как се издава команда за атака.

Но Спектър усещаше, когато стопанката му беше в опасност. Страхът и агонията й бяха достатъчни ориентири за него. Той се нахвърли към Еди. Зъбите му блеснаха в нощта.

Този път извика Еди. Падна на земята, панически размахвайки пистолета като бухалка. Огромното тяло на кучето беше над него. За миг Еди се отскубна, претърколи се и се опита да се изправи. Този път насочи оръжието си към кучето.

Но Спектър го доближи секунда, преди Еди да успее да натисне спусъка. Животното и човекът се търкулнаха до ръба на скалното езеро и паднаха в пенещата се вода в подножието на водопада. И изчезнаха.

— Спектър!

Даяна не виждаше нищо в студената тъмнина. Ревът на водопада заглушаваше шума от борбата. След миг той се показа, излезе и отърси козината си от студената вода.

— Добро куче. Добро момче. Хайде, трябва да се махаме оттук. — Докато стигне до колата, Даяна преживя още една контракция. Тя отвори вратата, откри, че ключовете, както и оръжието на Еди бяха потънали заедно с него.

Постави длани на покрива на колата. Затвори очи, облегна се и заскимтя от страх и болка. Беше изгубена.

Тогава в съзнанието й се появи образ. Образ от сънищата й.

Скритата пещера. Щеше да е в безопасност в пещерата. На топло. Там щеше да намери успокоение. Детето й щеше да се роди, както съдбата беше предопределила, и щеше да е в безопасност.

— Не — прошепна тя на Спектър. — Сигурно полудявам. Ще трябва да родя бебето тук на земята.

Тя огледа тъмната, неприветлива площадка за паркиране. Няма монитор за проследяване на плода, няма анестезиолог, помисли си тя панически.

Сакото й щеше да й послужи за постелка. Тя потършува из „жабката“ на корвета и откри фенер. Докато се приготвяше, не спираше да говори на Спектър.

— В Африка има едно племе — припряно му обясняваше тя, — които считат раждането за истинско геройство от страна на жената. Жената сама трябва да се справи и да роди сама в храстите. Дори приятелки не могат да й помагат, да не говорим за лекар или акушерка. Племето все още съществува, така че сигурно има защо. Спектър, страх ме е.

Но Спектър не й обръщаше внимание. Той се взираше в тъмнината, наблюдаваше езерото в подножието на водопада. Тялото му отново беше приело поза за готовност за битка. Беше подозрително мълчалив.