Читать «Фаетон» онлайн - страница 88

Даякът направо скочи от палмата във водата, преплува с възможната най-голяма скорост разстоянието, което го делеше от двамата противници: хищника и жертвата му, и се хвърли върху опасното влечуго.

Нямаше време да размисля, да преценява обстановката, да съобразява.

Той измъкна мандоуто си и го размаха. Зачатка с него по бронираната морда.

Постепенно безредните му удари, които отначало не причиняваха никаква вреда на костните плочки, почнаха да се осмислят, да набелязват някаква по-ясна цел, да се съсредоточават там, в най-уязвимото място.

Ето острието клъцна едното око на чудовището. Ослепи го.

Крокодилът побесня, размята яростно опашка, заотстъпва към дълбините.

Не успя. Втори удар засегна другото око.

От болка, от ужас, в безсилен гняв крокодилът изпусна плячката си.

И доктор Пеев, оплискан в кръв, побърза да се измъкне на брега.

Очакваше, че фаетонците тозчас ще се метнат отгоре му, за да го обезвредят, за да го отнесат при повелителя си.

А те не предприемаха нищо. Стояха съвсем безучастни, макар че го следяха с окулярите си.

На какво се дължеше това?

Без да чака отговор на тоя въпрос, Пеев хукна към ракетата.

Беше станало нещо!

И той трябваше да се възползува от него!

В главата му властвуваше само една мисъл — настойчива, упорита, натрапчива: „Водната среда поглъща радиовълните.“

Това беше единственото оръжие, с което разполагаше — това просто знание, което трябваше да му помогне в схватката със свръхсъвършения компютър, да прекъсне връзката му с неговите сетива и органи — виолетовите живи роботи.

Обзет от нагона си за действие, при грандиозността на предстоящата задача не забеляза, че сега спасителят му се нуждаеше от спасение. Макар и ослепен, в настървението си крокодилът го бе захапал за ръката, която бе изтървала оръжието си, и го отмъкваше във водата.

И щеше да успее, ако Садикин Суминтавикарта най-сетне не се бе опомнил от смайването си, ако не се бе възползувал и той от необичайното бездействие на похитителите и грабнал пушката си от купа с отнетите му вещи, не бе излетял навън, където едва не се сблъска с влизащия биолог. Беше овладян от една-единствена мисъл, един непреодолим порив: крокодилът не биваше да се скрие във водата! В никакъв случай! Защото тъкмо в неговия търбух можеше да се намира богатството му…

Изтича и нагази в реката. Задебна с дулото сгодното място и сгодния момент за стрелба. Та вместо хищника да не засегне с куршума плячката му.

Най-сетне издебна. Опитен ловец беше Садикин. Улучи мига, когато влечугото поутихна, опря цевта в ухото му и почти в упор натисна спусъка.

Крокодилът се метна нагоре, после се пльосна безжизнен пред краката му. Отпусна челюсти. И Пангу побърза да се измъкне на сушата.

Какво ставаше тук?

Как се сменяха непрекъснато роли и състояния! Все едно, както бе гледал на кино.

И какво ли бе намислил сега туан Пеев?

Поддал се на овладелия го порив за борба, за победа, подчинен изцяло на почти подсъзнателното досещане за уязвимото място на Свръхразума, за неговата ахилесова пета, забравил и кървящите рани на прасеца си, накуцвайки мъчително, българинът се вмъкна в ракетата, изтича до пиедестала и катурна оттам бодливото черно кълбо. То му се стори много тежко за неговите отпадащи сили, затова го затъркаля по пода, по трапа, по земята, изтъркаля го в плитчината и продължи навътре.