Читать «Фаетон» онлайн - страница 67

— Май че и ние трябва да слезем на брега… Да си направим и ние покрив…

Пангу, зърнал в тоя миг обезлистените дървета на Белия вир, направо настръхна:

— Не! Само тук не!

— Защо?

— Защото има зли духове. Видях ги. Те изсушиха дърветата.

Щом става дума за духове, всички се съгласиха с него да не спират, а да продължат пътя си. Не им трябваше беля!

И ускориха гребането — колкото може по-скоро да се измъкнат от това проклето място.

Дъждът настъпи срещу тях не постепенно, отначало с редки капки, които се умножават, учестяват, нарастват, сгъстяват се. Не! Напреде им се зададе същинска стена, ще речеш, не отделни водни капки, а плътна завеса, истински водопад, плиснал направо от небето, който мигновено закри с кристалната си непрогледност света.

Само това — един неразличим грохот от мълниите и сриващите се отгоре водни маси.

Още преди да ги зашибат дъждовните струи, все едно телени камшици, реката се надигна, набъбна внезапно като че ли напомпвана от хилядите ручеи, които се вливаха в нея. И сякаш не наводнение, а втурнала се напред загладена вълна, която връхлетя, подхвана трите лодки и ги понесе обратно въпреки отчаяните напъни на гребците да й се противопоставят.

Чак тогава плисна дъждът, като че се срина отгоре им, като че това отгоре не бяха облаци, а кожени мехове, които изливаха наведнъж съдържанието си, след като невидим великан ги разпореше с огненото си мандоу.

Праутата взеха да се пълнят, да газят все по-дълбоко. И половината от гребците грабнаха бамбуковите ведра, за да изплискват надигащите се по дъното локви.

Пангу дори не можеше да мисли за това. Имаше само една грижа — как да задържи лодката си така, че да не се преобърне, да не се блъсне в брега или в понесените от стихията изкоренени дървета и цели острови зеленина.

Гребеше, гребеше…

Светът изчезна, скрит от кристалната лавина.

А от преумората и пред очите му притъмняваше.

Все пак успя да зърне как другарите му правеха отчаяни знаци да се отклони към брега, където и те опитваха да се доберат. Там въпреки всичко течението е по-спокойно, силата му е попритъпена от плитчината и залятата растителност.

Той напрегна всички сили да ги догони.

Напразно!

Грабнато от клокочещия талвег, под чиито удари като че ли всеки миг щеше да се разпадне, прауто му летеше надолу с кърмата напред.

А Пангу, и той така гърбом, не виждаше накъде се носи сред тоя боботещ ад. Вода отдолу, отстрани, отгоре — отвред.

Поне това разбра — другарите му изостанаха. Явно, успели бяха да преодолеят течението в опита си да намерят по-закътано местенце, където да пристанат.

А той летеше надолу и все надолу, сякаш възседнал вълната, която се надигаше все повече и повече.

Поне това успя да забележи през сребристата мрежа, която плющеше около него. Първи изчезваха подровените брегове, залети от вълните, после потъваха под тях панданусовите храсти, папратите, палмите, по-ниските дървета. Светът се превръщаше в разбунтуван океан, сред който се издигаха като зелени архипелази високите дървета, където струпани едно до друго, забравили доскорошни вражди и обиди, се събираха всички ония, които умеят да се катерят: маймуни, питони, летяги, калонги.