Читать «Фаетон» онлайн - страница 69

На най-ниската седеше Садикин.

Седеше. Или по-право спеше.

Но спеше с отворени очи. Като сомнамбул.

Биологът пристъпи до него:

— Мистър Садикин, обяснете ми…

Оня го изгледа с унесени, сънливи очи и отвърна вяло:

— Какво да обяснявам? Та аз нищо не разбирам… Къде съм, какви са тия около нас, какво искат от нас…

Отмалял, Пеев се отпусна на рафта до него.

Мъчеше се да налучка поне нещичко, което да го насочи към някаква разумна догадка — някакъв глас, някакъв жест, някаква мимика.

Но каква мимика у роботи, какъв израз в някакви окуляри?

Теоретично бе допускал за възможно да съществува живот и другаде освен на Земята, и не само живот, ами и разум.

Само че никога не бе вярвал искрено в това.

И сега…

Ето ги!

Изключено беше да са от нашата планета. Всички земни същества са построени по някакви общи принципи. Всяко от тях още от пръв поглед може да бъде отнесено, ако не към точно определен вид или семейство, то поне към разред или клас животни.

А тия?

Постепенно упойката губеше действието си.

И той опита да се изправи, опита да се държи достойно, както подобава на човек при среща с другопланетци — или поне така, както си бе представял някога, че следва да се държи.

Опита да заговори властно. А от устните му се процеди съвсем неясно фъфлене:

— Обяснете ми кои сте вие! И с какво право ме докарахте тук?

Не очакваше отговор. И не го получи.

Странните виолетови същества стояха неподвижни, безучастни, сякаш не бяха го чули, сякаш сраснали с полиците, върху които се бяха подредили.

Той се обърна разколебан към яванеца:

— Ами сега?

— Че знам ли…

Тогава през люка се намъкна още едно същество, досущ подобно на останалите — сякаш излезли от една поточна линия на конвейер. То пристъпи към него бавно, стори му се даже тържествено, премествайки като педомерка по-голямото си ходило, и му подаде апарата му за радиовръзка.

Спасителна мисъл огря в миг съзнанието му. Пеев изтегли антената и вдигна микрофона пред устата си:

— Говори доктор Пеев! Говори доктор Пеев! Търся помощ!

Тозчас от мембраната се чу глас:

— Остави тези опити! На тая вълна връзката е прекъсната!

Странен глас! Човешки глас, но с особен нечовешки тембър.

Пеев се обърна смутен към Садикин:

— Изглежда, объркал съм станциите.

И преди другарят му да разбере какво иска да му каже, странният глас се обади отново:

— Не си сбъркал никаква станция! Ами връзката е прекъсната.

Българинът чуваше, но все не искаше да го повярва. Затова запревърта упорито бутона за настройка.

Гласът пак заговори — равен, безчувствен, повелителен:

— Остави! Излишно е!

Макар все още да не го бе възприел, Пеев допря микрофона до устата си:

— Кой си ти? И защо ми пречиш?

Оня отвърна начаса:

— Ти си тук не да задаваш въпроси, а да отговаряш.

Пеев се смути. Оня каза: „Тук“. Какво означаваше това? Значи, не беше някоя далечна станция, която се бе вплела в неговата вълна. Беше нещо различно, което той предусещаше смътно, ала все не искаше да възприеме.

— Добре, няма да питам. Питай ти!