Читать «Фаетон» онлайн - страница 63

Пеев се замисли:

— Страхувам се да си го представя. Успокоява ме само убеждението, че никога няма да бъде създаден изкуствен разум. Не изкуствен интелект, както се пише сега из вестниците. Защото интелектът е само качество на разума. И най-съвършеният компютър ще си остане „гениален идиот“, както го охарактеризират. Изчислява гениално, преценява нещата гениално, само дето не знае защо прави всичко това.

— Човекът ще осмисля неговата дейност — рече яванецът.

— Засега — да. Сега той му поставя задачите, той ги тълкува. И за него остава съвсем малко да се труди. Ето моят извод: компютърът ни прави още по-мързеливи. Да погледнем въпроса исторически. Когато нашият прапрадядо се научил да ползува острите камъни, зъбите и ноктите му станали излишни. Когато измислил писмеността, паметта му станала излишна. Няма защо да помниш, като можеш да го запишеш. След сметачните машини престана да смята. А когато създаде компютъра от четвърто или пето поколение, разумът му ще се окаже излишен. Ще престане и да мисли.

Садикин се изправи рязко. Беше решил, докато тоя бърборко насреща му продължаваше да философствува:

— Брей, как забравих! Заложил съм въдица. Отивам да я проверя. А вие в това време може да си починете малко. После ще обсъждаме бъдещите си намерения.

Без да подозира нищо, Христо Пеев се изтегна върху плътния килим от избуяли мъхове. Замисли се, загледан в огромните червени цветове на орхидеята Ванда, обсипали неколкометровите цветоносни стъбла, които се спускаха като шнурове от малкия кичур листа върху нависналия отгоре му клон.

Садикин незабелязано прибра вещите си и пристъпи към реката.

Но се сепна.

Напреки на пътя му премина стар черен орангутан с приведената си маймунска походка, помагайки си с дългите си ръчища в размах, кажи-речи, три метра.

Казват, че тия натежали старци, които вече избягват да се катерят по дърветата поради дебелината си, а по-вероятно поради старчески артрози, стават зли и агресивни.

Тоя дори не го погледна. Отмина го пренебрежително.

Но се спря на десетина крачки, просегна се с лявото си ръчище, докопа един клон, отрупан с плодове и почна да ги обира ту с десницата си, ту с уста.

Садикин, вцепенен досега, тръгна отново. Седна в лодката и загреба покрай брега към мястото, където бе видял изхвърления от течението крокодил.

След дълго взиране го откри. Приближи.

Можеше да е и тоя, неговият…

Понечи да разпори корема му, както си седеше в лодката.

Не му се удаде.

Трябваше да слезе, да нагази във водата.

И той нагази.

Пак — неудобно!

Тогава го хвана за опашката, издърпа го от оплетения клонак и го повлече, все така по гръб, към сушата.

Вече можеше!

Ловецът замахна с брадвата, разсече яката кожа и костната броня, зарови ръце във вътрешностите му, изряза стомаха и го измъкна на брега.

Стори му се, че гората е притихнала необичайно, ала в залисията си хич и не се замисли на какво може да се дължи това.