Читать «Фаетон» онлайн - страница 59

И още един въпрос: Защо станцията не е изгоряла при преминаването си през земната атмосфера, както завършват съществуването си обикновените спътници и орбитални станции след изпълнението на поставените им задачи? Въпросната снимка показва, че светлото петно е соплото на ракетата, което, обърнато към Земята, е намалило скоростта на падането, следователно и триенето. А кой е възпламенил двигателите тъкмо в подходящия момент?

И най-важното: защо земните радарни установки, радиотелескопи, оптически телескопи и безброй други устройства с подобно предназначение не са успели да засекат приближаващата ракета? Кой им е попречил и как е успял да постигне това? Такава апаратура би изиграла решаваща роля в ръцете на агресор, който иска незабелязано да нанесе първия ракетен удар.

Както виждате, завръщането на междупланетната станция поставя повече въпроси, отколкото предполагаемото й изчезване в Космоса.

И тъй като е отменена цензурата по този проблем, ние ще държим в течение уважаемите слушатели относно всички допълнителни подробности, до които получим достъп.“

Христо Пеев сви устни. Ясно, това вече съвсем не изглеждаше обикновена авария, каквато може да сполети всяка машинка. Беше много-много по-заплетено. Но какво?

Наистина какво?

Някакво ново, неподозирано оръжие?

Подготовка за космическа война?

Че малко ли бяха другите средства за самоунищожение на човечеството.

В това време Пангу бе привършил своята работа. В ръцете си държеше току-що огладеното весло.

— Е, какво реши туан Пеев? Сам ли ще върви напред или ще се връщаме заедно?

Пленник

Садикин Суминтавикарта се сети твърде късно, когато зъбът на мечката прониза ходилото му.

Как бе забравил това?

С трескаво движение той бръкна в джоба си и измъкна оттам автоматичното си ножче. Натисна пружинката. Острието се изправи с щракване.

И човекът се сгъна, просегна се с дясната ръка, докато с лявата стискаше клона, за да не се изхлузи надолу. Сега само тя, тая премаляла ръка, издържаше цялата тежест на тялото му.

Ето, успя да достигне целта! Замахна, заби ножа.

Попаднал бе в носа на звяра, откъдето рукна кръв.

Ала мечката не пусна. Изрева от болка и застърга още по-стръвно крака му.

— Помоощ! — почти изплака нещастникът. — Помоощ!

Наведе се още веднъж, още веднъж я намушка.

Тоя път улучи окото й.

И тоя път без полза!

Макар и тъй ранена, ослепена, стръвницата протегна отново лапа, нанесе нови рани по прасеца му.

И тогава, когато вече губеше всяка надежда, чу изстрела.

Видя как се свлече безпомощно нападателката, как се строполи тежко на земята.

И не мръдна повече.

Дотук бяха стигнали и неговите сили. Клонът се изплъзна от омекналите му пръсти и тялото му, омекнало като тях, се стовари върху мъртвия труп.

Не, не беше изгубил съзнание.

Само дето не му се ставаше. Лежеше му се — ако може часове, дни поред…

И видя тичащите насам хора. Позна ги — доктор Пеев и даякът Пангу.

Докторът държеше пушка. Изглежда, той бе стрелял.

Пангу го надигна под мишниците.

— Туан Садикин, ранен ли си?

Не виждаха ли?