Читать «Фаетон» онлайн - страница 47

Едва бе приготвил скромния си лагер — а какъв лагер беше то: един спален чувал и пушката. Другото, което му трябваше за тоя скитнически живот, си стоеше в лодката. Тогава усети, не толкова видя или чу, усети с някакво изострено до болезненост шесто чувство присъствието на странни същества наблизо.

Светна с фенера, приготвил и оръжието си.

Никакво движение! Никаква форма, подобна на човешката или на кое да е друго познато животно.

Значи, пак се бе измамил!

Затова тутакси угаси фенера да не би някой от реката да го забележи.

Наистина такова нещо не бе виждал. По дебелите клони над главата му стърчаха особени образувания. С непознати очертания, и съвсем неподвижни. Само че не бяха нито дървесни тумори, нито епифити, нито гъби.

Нещо просветваше по всяко от тях: по три блясъка един под друг. Като очи. Но какви очи по неподвижни тумори и гъби?

Отново светна.

И косата му настръхна. Или бе сънувал, или ставаше нещо невиждано, някаква зловеща магия. Чудноватите образувания бяха изчезнали. А нито тумори, нито епифити, нито гъби могат да изчезват безследно.

Обезумял от уплаха, той се измъкна от спалния чувал. Добре че се сети за торбичката. Изрови я с пръсти оттам, където я бе закопал, и хукна към брега.

Стори му се, че някой го хвана за дрехата. Той се дръпна рязко и се отскубна. Едва сега, от болката, разбра, че се бе закачил в бодливия ластар на ротанга, който го бе издрал до кръв.

Метна се в лодката и без да губи време за отвързване, с един удар на ножа сряза лианата, която му служеше за въже. И размаха лудо веслото.

Греба дълго.

Най-сетне, капнал от умора — след толкова напрежение и усилия — свърна към отсрещния бряг.

Щеше да потули лодката сред пандануса да не личи и да се приготви отново за сън.

Навлезе сред плетеницата на въздушните корени. Но макар и привикнал към мрака, не видя напречния клон, който го удари по челото.

Садикин запали фенера.

Но не, не беше никакъв клон. Едър питон, събуден и той от удара, го стрелкаше със студения си поглед, засъскал заплашително с трепкащ език.

Човекът опита да се измъкне назад.

Не успя.

Змията метна глава и впи зъби в ръката му. Шурна кръв.

Какво друго му оставаше? Садикин го прасна с греблото по озъбената муцуна.

И питонът го пусна.

Но го пусна така, че човекът изгуби равновесие и цопна във водата.

За щастие не особено дълбока.

Стъпил на твърдо дъно, той помъкна лодката към брега, който отстоеше на няколко крачки от него.

Не чу плисък, само усети…

Усети приближаващия крокодил.

По раздалечеността на очите му, подали се над водата, прецени, че е твърде голям. Следователно опасен.

Заряза лодката, оплетена в коренака, а той само с торбичката в ръка забърза към сушата.

Но как се бърза във вода до кръста?

Чудовището взе да го настига.

Садикин се метна по корем върху паднал дънер, понечи да се прехвърли през него. Тогава страшното влечуго го захапа. По-право, захапа обувката му. Но и така човекът не можеше да избяга. Връзките на обувката държаха здраво.

Крокодилът даде заден ход, почна да го дърпа с недвусмисленото намерение да го отмъкне в реката, където спокойно да се справи с него.