Читать «Фаетон» онлайн - страница 39

И ако не днес — утре. И ако не тези — други. Всеки, който подуши какво съкровище притежава, ще го смаже начаса, за да му го отнеме.

В радостта само за това не бе помислил — как ще превърне кристалите в пари. Веднъж вложени в банкова сметка, те са негови. Но докато попаднат в банковата сметка…

Нали трябва да ги продаде на подходящ търговец, за да ги превърне в банкноти? А тия търговци до един са или самите те членове на разни мафии, или пък техни жертви. Но и тъй, и иначе, мафиозите ще се доберат до тайната му. А веднъж научат ли я, няма отърване. Ни закон, ни граници биха им попречили.

Тогава?

Тогава оставаше само едно — да не се връща при хората, да не продава диамантите си! Да си ги пази! Да ги крие: днес тук, утре там, та никой да не ги намери.

Да бъдат негови! Да е сигурен, че са негови, че той е собственикът на това баснословно богатство. Единствен той да знае, че е милиардер.

Само това — да знае! Друго не му трябва! Свикнал бе да живее в джунглата, свикнал на мъки и лишения.

Ще продължи така — в мъки и лишения!

Но вече различно, вече със самочувствието на милиардер. А то е съвсем друго, то дава наслада, която с нищо не може да се сравнява.

Ще продължи да скитосва като бракониер. За камуфлаж от време на време ще продава някое животно или някоя кожа на контрабандистите. И ще им се надсмива в себе си — че те се блъскат за някакви си стотици, за някакви си хиляди долари, докато той разполага с милиарди.

Това е най-важното — самочувствието. Какво значи тук чуждото мнение? Щели да го смятат за бедняк — още по-добре, нека го смятат! Ще го оставят на мира.

Нима само той така — из джунглата? Нали и синът на Рокфелер, въпреки милиардите си загина из блатата на Нова Гвинея?

Загина — ама си остана милиардер.

Садикин се заозърта уплашен през бодливия си покрив.

От грейналата луна под черния листак се процеждаше слабо сияние.

Стори му се, че наоколо се мяркат някакви сенки. Зверове ли, хора ли? Хората винаги му изглеждаха по-опасни.

Напосоки той изпразни пушката си.

Сенките изчезнаха.

Не, не биваше да остава повече тук!

Трябваше да бяга! Да бяга!

Садикин отхвърли тръненото заграждение, измъкна се от укритието си, после изрови торбичката с диамантите и забърза към лодката си.

Щеше да пътува нощем, а през деня да спи. Да не го види никой…

Свръхмощният радиоимпулс

Доктор Христо Пеев се разочарова много, когато научи за бягството на Садикин. Ще не ще, налагаше му се да се задоволи с познанията на спътниците си относно особеностите на пътя, който му предстоеше.

Целта си оставаше същата — Белият вир.

Оттам трябваше да започне!

И да провери лично той доколко има някаква истина в думите на туземеца, който го спаси от пантерата, или всичко разказвано от него, беше плод на обърканото му от суеверия съзнание.

Лодката, тласкана от късите весла на мускулестите даяки, се косеше напред къде по-бавно, къде по-бързо в зависимост от силата на насрещното течение.

И така, в гребане, не прекъсваха разговора по повод изчезването на Садикин.