Читать «Фаетон» онлайн - страница 37

А защо?

Направо, без да го изнася другаде, той почна да насипва чакъла в ситото.

И ето — още един! Не толкова голям, но все диамант, от ювелирните, а не от промишлените дребосъци, които се използуват в короните на геоложките сонди.

Наистина човек криел неподозирани възможности. И те се изявяват при изключителни условия: бедствия, опасности — и алчност.

Сякаш имаше не ръце, а железни машини.

Той промиваше лопата подир лопата, извличаше попадналия му пореден кристал, а камъчетата изхвърляше настрана.

Така, със същата упоритост, със същата стръв работи до вечерта.

Спа пак там, в укритието си, в разклона на дъсковидните корени, защитен от трънливата ротангова мрежа.

Копа и на другия ден.

Само изрядко, когато случайно зърнеше някоя непредпазлива дива патица или свиня, вдигаше пушката, застрелваше я, опичаше я, налапваше каквото може набързо, за да грабне отново сечивата си.

Най-сетне, кога ли беше това — на третия или на шестия ден, — изгубил представа за време, той спря.

Беше преровил целия чакълест пласт. Отдолу се показа глина. Както изглежда, първоначалното дъно на вира.

Нямаше смисъл да човърка повече. Пък и залежът му се бе превърнал на мътно блато. Би трябвало да разполага с помпа.

Може би някога пак щеше да се върне — с помпа.

Сега нямаше смисъл.

Напълнил бе цяла торбичка със скъпоценните камъни.

Вътре се спотайваха хиляди карати! А всеки карат струва…

И то не само дребосък, ами и едри, които можеха да се сравняват с най-известните си събратя в света.

Една торбичка, пълна с милиарди долари!

Милиарди!

И то негови! Само негови!

Садикин се озърна като гонен звяр. Ами ако му ги вземат? Ако някой го дебне отнейде? И чака. Ще го пречука и ще му ги отмъкне. Биографията на всеки прочут диамант гъмжи от престъпления, всеки от тях е потънал в кръв.

Защо да не пролеят и неговата? Какво им струва?

Само ако знаят…

Той потърси с поглед.

Виж, там можеше.

Пристъпи, изрови дупка под саговата палма, пусна вътре съкровището си, затисна го с лопата пръст.

И се върна обратно.

После, вдигнал пушката, с показалец на спусъка, обиколи цялата околност — дали не се крие някой, дали е видял скривалището му.

Уж никой!

Само подплаши бодливото свинче, което гризеше нещо под камфоровото дърво. То изгрухтя като истинско свинче и разтърси заплашително дългите си игли.

До потока пък изписка дългоноса маймуна, която се бе навела да пие вода, отмахнала с ръка настрана уродливия си нос да не й пречи.

Това бяха най-забележителните му съседи. Другото: пеперуди, нектарници, бръмбари, не броеше.

Сам беше, нямаше защо да се бои.

А докога ли?

Можеше ли да бъде сигурен, че оная пиявица, Абдулах, не е насъскал по следите му главорезите си?

Длъжен беше да се маха, да се навре в дън земя! Защото и оня българин с водачите си даяки не беше по-малко подозрителен.

Но сега не можеше. Мракът, а той тук пада толкова бързо, бе захлупил отново света. Щеше да му попречи, ако искаше да отпътува някъде. В същото време щеше да пречи и на другите.

Затова предпочете да се наспи.

С това решение отново се навря в укритието си между дъсковидните корени. Разгъна над себе си бодливата ротангова мрежа и се натъкми за сън.