Читать «Преместването на Марс» онлайн - страница 7

Двама студенти, третокурсници-инженери, се изправиха и изрекоха на глас имената си — Шон Дикинсън и Гретъл Лафтън. След около ден, когато вече бяхме оформили групичките и бяхме избрали водачи, ние издигнахме Шон и Гретъл за наши лидери, изразихме на глас солидарността помежду си и научихме, че все пак сме имали нещо от рода на план.

Намирах Шон Дикинсън за страшно привлекателен — средно висок, добре сложен, непокорна, стърчаща на всички страни коса, високо и умно чело, елегантно тънки и подвижни вежди. Въпреки че Гретъл бе замесена горе-долу от същото тесто, тя бе значително по-малко привлекателна от Шон: висока слаба девойка с големи, укорително гледащи сини очи и сламена коса, опъната назад в стегната опашка.

Шон се покатери върху една стара щайга и впери поглед в множеството. Беше очевидно, че гледа на нас като на истински граждани с определена мисия.

— Всички знаем защо сме тук — започна той. Изражението на лицето му бе напрегнато, а погледът му пламтеше от страст. Той вдигна ръце към мрачния купол и продължи: — Възрастните ни предадоха. Опитът често води до корупция. Време е да се опитаме да въдворим някакъв морален ред на Марс. Време е да покажем на старците каква точно е стойността на личността и какво точно означават правата ни. Те забравиха за нас, приятели. Те забравиха задълженията си към нас. Истинските марсианци не забравят такива неща. Така че какво би следвало да сторим? Какво можем да направим? Какво сме длъжни да предприемем?

— Да им напомним! — ревнаха всички. Някои дори извикаха: „Да ги избием!“. Аз започнах: „Да им кажем какво…“, но гласът ми се изгуби в общия рев.

Шон изложи плана си пред нас. Слушахме го жадно, понеже той подхранваше яростта и объркването ни. Никога не се бях чувствала толкова възбудена. Ние, които бяхме съхранили свежестта на младостта и никога не бихме застанали на страната на корупцията, възнамерявахме да нападнем МУС по земя и да си възвърнем отречените, но полагащи ни се права. Бяхме прави и каузата ни бе справедлива.

Шон заповяда всички да се покрият със слой „втора кожа“, материалът за която се съхраняваше в големи пластмасови бидони. Ние се натъпкахме в специализираните душ-кабини голи, с танцови стъпки, смеехме се, пищяхме от внезапния студ. Бяхме леко смутени, но общо взето се забавлявахме добре. След това облякохме дрехите си върху гъвкавия, плътно прилепващ до кожата слой наномер. „Втората кожа“ бе създадена за използване в екстремни ситуации, а не за удобство. Ходенето до тоалетната се превръщаше в доста сложен ритуал: когато бяхме покрити с „втора кожа“, жените пишкаха по четири минути, мъжете — около две, а срането бе направо рискована операция.

Посипахме „втората си кожа“ с червеникава охра на прах, за да не бием на очи, в случай че ни се наложи да се промъкваме през деня. Приличахме на излезли от комикс.

В края на третия ден всички се чувствахме невероятно уморени, гладни, мръсни и изпълнени с нетърпение. Бяхме се струпали в един от куполите, където все още имаше достатъчно налягане на въздуха — деветдесет души в пространство, разчетено за трийсет. Малкото количество ръждясала вода, с което разполагахме, се процеждаше едва-едва от един древен кладенец. Хапвахме по малко или въобще не се хранехме и от време на време правехме физически упражнения, за да прогоним студа.