Читать «Преместването на Марс» онлайн - страница 5

Накрая ни натъпкаха в една малка каравана и ни откараха до депото. Университетската охрана продължи да бди над нас.

Из депото се носеше напрегнат шум.

Няколко студенти тръгнаха по един от страничните коридори, след известно време се върнаха и пуснаха слух, че влакът за Солис Дорса идвал. Даян облиза устни и нервно се огледа наоколо.

Последният от охраната ни увери, че проблеми няма, докосна вежливо с пръсти фуражката си и се оттегли в кафенето на депото.

— Идваш ли с нас? — попита Даян.

Просто не можех да отговоря. В главата ми бучаха и се вихреха стотици най-различни противоречия. Чувствах се бясна заради неверността на напътствията, които някога ми бяха дали нашите. Майка ми и баща ми мразеха всички тези вълнения, породени от стремежа към централизиране, и искрено вярваха, че най-правилната тактика е да не се замесваш в нищо. Така поне ми бяха казали — нито ме бяха поучавали, нито ми бяха заповядвали.

Даян ме погледна със съжаление, разтърси ръката ми и каза:

— Касея, понякога размишляваш прекалено много.

Тя се приближи до платформата. Студентите, събрали се на групички от по петима или по-малко, се отправяха към тоалетните, към кафенето, към мониторите, за да проверят какво е времето по родните им места… Около деветдесет студенти, които предпазливо се отделяха от основната група.

Поколебах се. Тези, които оставаха, изглеждаха солидно неутрални. Когато хвърлих някой и друг поглед наоколо, срещнах лица, които бързо извръщаха очи встрани.

Платформата бе погълната от някакво неестествено мълчание. Една от последните студентки — младо момиче с униформата на първокурсничка, която мъкнеше четири огромни сака — трепна леко. Кафявата й коса се развяваше около нея. Тя остави един от саковете да се свлече от рамото й и го ритна така, че той отлетя на два-три метра встрани. Момичето остави другите чанти на платформата и тръгна на север.

Цялото ми тяло потрепери. Огледах сериозните лица около мен и се зачудих как може да са толкова тъпи. Как може просто така да стоят неподвижно и да приемат наказанието на Добъл — наказание за някакви политически възгледи, които някои от тях сигурно дори и не споделяха!

Влакът навлезе в района на гарата с леко раздвижване на въздуха, сякаш минаваше през множество завеси. Над платформата проблеснаха някакви надписи — идентификация на станцията, машинист и направление на влака. Гласът на възрастна жена ни съобщи безкрайно учтиво и без никакви други емоции: „Влакът от Солис Дорса към Боспорус, Нереидум, Арджайр, Ноакис, с възможност за прехвърляне към Меридиани и Хелас, пристига на четвърти коловоз“.

Промърморих под носа си: „Мамка му, мамка му, мамка му!“ и преди да осъзная какво всъщност правя, преди дори да съм успяла да се самопарализирам с размисъл над постъпките си, краката ми сякаш сами ме отнесоха зад завоя, натам, накъдето бяха изчезнали останалите. Тесен бял сервизен задънен коловоз. Единственият изход оттам бе една малка стоманена врата, покрита с напукан бял емайл. Беше открехната едва-едва. Наведох се, отворих вратата, хвърлих бегъл поглед зад себе си, за да се убедя, че никой не ме преследва, и влязох.