Читать «Законът на мъжете» онлайн - страница 10

След жаждата за знания го обзе жаждата за власт. Съветник на крал Карло II Куция, дядо на кралица Клеманс, после секретар на тайните съвети и снабден с множество църковни бенефиции, десет години след пристигането си той бе назначен епископ на Фрежюс, а малко по-късно встъпи на длъжността канцлер на Неаполското кралство, или с други думи пръв министър на държава, която включваше Южна Италия и цялото графство Прованс.

Такова баснословно издигане, независимо от дворцовите интриги, не бе постигнато само благодарение на таланта му на юрист и теолог. Една негова черта, позната на много малко хора, защото бе свързана едновременно с църковна и държавна тайна, показваше хитрината и самонадеяността, на която Дюез бе способен. Няколко месеца след смъртта на Карло II той бе изпратен със специално поръчение в папския двор, точно когато бе вакантно мястото за епископ в Авиньон, по онова време с най-голямо значение за целия християнски свят, тъй като там се намираше резиденцията на Светия престол. Все още канцлер, следователно пазител на печатите, гой изготвил най-невъзмутимо едно писмо, с което новият крал на Неапол, Роберто, уж искал за него, Жак Дюез, епископското кресло в Авиньон. Това станало през 1310 година. Климент V, който държал да си осигури подкрепата на Неапол, защото точно тогава имал неприятности с Франция, удовлетворил веднага искането. Малко по-късно, когато Климент приел на аудиенция Роберто, измамата била разкрита. Всеки от двамата бил неприятно изненадан от държанието на другия — папата, загдето не получил по-гореща благодарност за оказаното благоволение, кралят, загдето не бил уведомен за това назначение, което го лишавало от канцлер. Вместо да предизвикат излишен скандал, и двамата решили да се отнесат снизходително към провинения. Така било по-изгодно за всички. Сега Дюез беше кардинал в курията и съчиненията му се изучаваха във всички университети.

Но колкото и удивителна да е нечия съдба, тя изглежда такава само на ония, които я гледат отстрани. Изживените дни — запълнени или празни, бурни или безметежни — вече са отлетели, а пепелта на миналото тежи еднакво във всички шепи.

Какъв смисъл имаше да влага толкова плам, амбиция, енергия, щом всичко трябваше неизбежно да премине в отвъдното, което си остава неразгадаема тайна и за най-издигнатите умове, и за най-недостъпните човешки науки? Защо този стремеж да стане папа? Не би ли било по-разумно да се уедини в някоя обител, да се откъсне от всичко? Да се отърси и от гордостта на познанието, и от тщеславието на властта, да подири най-скромно смирение във вярата… да се подготви за смъртта… У кардинал Дюез дори подобна размисъл се превръщаше в абстрактна мисловна дейност и страхът му от смъртта вземаше формата на теологична дискусия.