Читать «Законът на мъжете» онлайн - страница 11

„Докторите теолози ни уверяват — мислеше си тази сутрин той, — че душите на праведните веднага след смъртта се наслаждават на блаженото съзерцаване на бога, като това е тяхната награда. Да приемем, да приемем… Само че Свещеното писание ни казва, че при свършека на света, когато възкръсналите тела се съединят отново с душите си, всички ще бъдем изправени пред Страшния съд. Тук има голямо противоречие. Как бог, пълновластен суверен, всезнаещ и съвършен, би разглеждал два пъти един и същ случай пред собствения си съд и как би могъл да се произнесе повторно за собствената си присъда? Бог не може да греши. А да си представим двояка присъда от негова страна, следователно грешка, е светотатство и даже ерес… Впрочем не подобава ли душата да се радва на своя господ едва когато, съединена с тялото си, ще бъде съвършена?… Тогава… тогава докторите грешат. Не би могло да има нито блаженство, нито блажено съзерцание преди свършека на света и бог ще позволи да го съзерцават едва след Страшния съд. Но къде се намират дотогава душите на умрелите? Дали няма да чакаме sub altare dei, под онзи божи олтар, за който споменава свети Йоан в своя Апокалипсис?…“

Конски тропот, необичаен шум за този час, отекна край стените на абатството по облите камъчета, с които бяха павирани най-хубавите улици в Лион. Кардиналът се вслуша за миг, после се върна към доводите си, продиктувани направо от юридическата му подготовка. Последиците им щяха да изненадат него самия.

„…Защото щом раят е празен, това странно променя положението на ония, които обявяваме за светци или праведници… Но това, което важи за душите на праведните, важи непременно и за душите на грешните. Бог не би могъл да накаже злите, преди да е възнаградил добрите. Работникът получава надницата си в края на деня. При свършека на света ще бъдат окончателно отделени добрите хора от лошите. Това ще рече, че засега адът не съществува…“

Това заключение беше по-скоро успокоително за човек, който мисли за смъртта. То отдалечаваше срока на върховния съд, без да изключва перспективата за вечен живот и много добре се съгласуваше с присъщото на повечето хора убеждение, че смъртта е пропадане в безбрежно тъмно безмълвие, безконечна несъзнателност… очакване sub altare dei…

Естествено подобна доктрина, изповядвана гласно, не би могла да не предизвика бурни реакции както сред докторите теолози, така и сред вярващия народ. И един кандидат за светия престол би избрал много зле момента да проповядва, че раят е празен, а адът не съществува.

„Да изчакаме да мине конклавът“ — казваше си кардиналът.

Монахът-вратар прекъсна мислите му, като потропа на вратата му и му извести, че е дошъл куриер от Париж.

— Кой го праща? — попита кардиналът.

Гласът на Дюез беше задавен, приглушен, напълно лишен от тембър, макар и доста отчетлив.

— Граф дьо Бувил — отвърна вратарят. — Трябва да е карал много бързо, защото изглежда страшно уморен. Докато отида да му отворя, беше почти заспал, облегнал чело до вратата.