Читать «Ловци на соболи и казаци» онлайн - страница 4

— Добре, тогава ще вървя — продължи после гласно. — Докато се върна сигурно ще си ми приготвил стаята.

Той закрачи към съседната постройка и влезе през главния вход. Над една от вратите се четеше думата «Присутствие», което означава «канцелария».

Там стоеше един мъж в куртката на обикновен казак. Непознатият се обърна към него.

— Къде да намеря исправника^[8]?

Той не получи веднага отговор, защото казакът отскочи стъписано назад и се вторачи в него с разширени очи.

— Неуже ли это возможно? (Възможно ли е?) Флоран? Ти? В Сибир?

Непознатият смени боята. Той също отскочи крачка назад, ала бързо се окопити.

— Нещо бъркаш. Аз не те познавам.

— Не е изключено. Но толкова по-добре те познавам аз. Вярно, минаха много години от последната ни среща, а и лицето ми доста се е променило, но твоите черти са такива, че който ги е видял веднъж, не може вече да ги забрави.

— Забележително! — рече непознатият, свивайки рамене. — И кой, викаш, съм бил?

— Камердинерът Флоран!

— Камердинер? При кого?

— При Бруно фон Адлерхорст.

— Никога през живота си не съм чувал това име.

Казакът се приближи до него.

— За Бога — каза той дрезгаво, — колкото повече те разглеждам, толкова по-сигурен ставам. Това си ти, Флоран! Не се преструвай!

Иностранецът трепна.

— Надявам се, нямаш намерението да ме оскърбиш! Носиш отличителния знак на заточеник, което ще рече, че си тикнат в някой сибирски полк за наказание. Ще ми коства само една-едничка дума да ти се утежни наказанието. Колко лесно би могъл да бъдеш насаден от втора в пета категория!

Въпреки заплахата казакът си остана на твърдението.

— Бих се обзаложил, че не се лъжа! Невъзможно е двама души да си приличат толкова много.

— А какво ще е друго освен прилика? Не намирам за нужно да споря с някакъв си заточен казак, но нека ти докажа, че грешиш. Ето паспорта ми… чети!

Непознатият измъкна паспорта си и го подаде на казака. Беше изваден на името Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург, издаден от тамошните власти и подписан от губернския началник. Значи повече не можеше да има никакво съмнение. Въпреки това казакът започна да сравнява отличителните белези в паспорта с външността на непознатия.

— Тук е вписано «два предни зъба липсват»… ти нямаш празнини — каза той. — Как се съгласува тая работа?

Разярен, непознатият издърпа паспорта от ръката на казака.

— Защото си сложих протеза, овча главо! Те са изкуствени. Впрочем не ти си околийският началник, та да даваш преценка за паспорта ми. С теб свърших и ще те питам само дали исправникът приема.

— Той е вътре. Влизай!

Чакалнята имаше три врати. През едната бе дошъл търговецът Фьодор Ломонов, през другата сега влезе при исправника, а третата водеше директно в двора.

— И все пак е той! — рече казакът на себе си. — Какво ли търси тук? Къде е пребивавал през всичките тези години?

Не му остана време да продължи размишленията си върху тази работа, понеже третата врата се отвори и влязоха три персони.

Най-отпред един нисък, тантурест юначага с коси монголски очи, изпъкнали ябълчни кости и огромен мечи калпак. Беше облечен изцяло в кожи. Върху кожуха бе пристегнал колана на тежък сарас, а в дясната ръка държеше здрав камшик за езда. Но у него те не изглеждаха кой знае колко опасни, понеже от безобидното му лице надзърташе едно дружелюбно носле, а около устата се ширеше усмивка, за която бе малко да се каже, че е добродушна.