Читать «Ловци на соболи и казаци» онлайн - страница 2

В селището обикновено квартируваше малък военен отряд. Понастоящем обаче бе командирована цяла сотня^[2].

От държавните мини в Чита, където работеха под земята предимно заточеници, беше избягал известен брой от тези нещастници. Беше се разбрало, че са се насочили към околностите на Верхний Удинск. Казаците бяха изпратени насам да претърсят областта и да заловят и предадат бегълците за най-строго наказание. Есаулът^[3] на сотнята бе синът на околийския началник във Верхний Удинск. Той познаваше местността като собствения си джоб и бе в състояние да разбута всички скривалища.

Синът на околийския беше известен като строг, навъсен и опасен офицер и в неговия ескадрон нямаше ни един, на чийто симпатии той да се радва.

Баща му живееше в най-представителната сграда на Верхний Удинск, с чиято големина можеше да се мери само още една друга. Това бе постояльш двор^[4], чийто притежател — хазяинът^[5], се числеше към най-имотните хора на града.

В постояльш двор бе много весело и шумно. Русите са запознали исконното население на Сибир най-първо с ракията. Сибирецът обаче не може да носи много, бързо се напива. И интересно, че пияното му състояние не е тежко, но затова пък толкова по-трайно. Само от няколко чаши водка той е пиян в продължение на два дена, след което търчи и препуска блажен насам-натам, и изтрезнее ли, надига отново чашата.

В салона на кръчмата не се виждаха ни маси, ни столове. Околовръст стените бяха проснати тръстикови рогозки. По тях седяха, подвили крака, клиентите с дръпнати очи. Те пиеха каквото имаше в наличност — айран, водка, квас или гърне керемиденочервен чай. И при това езиците им никога не спираха.

Който ги чуеше как вряскат, като нищо би помислил, че кръв ще се лее. И все пак те водеха един приятелски, пристоен разговор.

Внезапно всички гости замлъкнаха. Беше влязъл един, някъде към средния ръст, другоземец — «господар». Под господар местният жител разбира всеки мъж с кавказки черти и добро облекло.

Новият гост беше навлякъл широки сини шалвари, които се губеха в кончовите на високите ботуши, над тях дългопола рубашка с шнурове и върху нея лек кози елек. На главата бе нахлупил астраганен калпак, каквито обичат да се носят в Персия и из кавказките страни.

Една гъста, черна брада почти изцяло скриваше лицето му. Единствено пронизващите, неспокойни очи можеха ясно да се видят, а те в никой случай не създаваха будещо доверие впечатление. Руско лице човекът нямаше. Съдейки по чертите му, човек би го сметнал за французин или грък.

Той поздрави присъстващите небрежно и с високомерен поглед.

Хазяинът притича, събаряйки неколцина от посетителите и се поклони едва ли не доземи.

— Здравствуй, батюшка! Что прикажеш? (Добре дошъл в моя дом, бащице! Какво ще заповядаш?) — Могу ли я прожить у тебя? (Мога ли да отседна при теб?)

— Да, батюшка! (Да, бащице!) Ама да не би да си сам?

— Не. Слугата ми е с мен.

— Той къде е?

— Вън при кибитката^[6].

— О, пресвети отче от Остроленка! Ти имаш кибитка? Дошъл си с кола? И аз да не съм го забелязал? Прощавай, господарю! Ще принеса в дар на моя светец-закрилник, свети Николай, нова книжка с картинки, за да не ми зачете след смъртта тази немарливост. Немедленно^[7] ще погледна кибитката ти.