Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 20

— Милейди, никога няма да забравя това, което току-що направихте! — тържествено заяви младият мъж. — Ако има нещо, с което мога да ви се отплатя, каквото и да е то…

— Не ми струваше нищо, сигурна съм, че домакинството ми ще се сдобие с опитен коняр — изрече тя, прекъсвайки благодарностите му.

— На вас може и да не ви е струвало нищо, но малцина биха го направили. В слугинските помещения ненапразно се говори, че в цял Лондон няма дама с по-добро и състрадателно сърце от вашето.

Тя кимна леко в знак на признателност, после се извърна, за да огледа улицата.

— Ще провериш ли дали каретата ме очаква?

Много по-лесно й бе да говори за карети, отколкото да приема подобни комплименти.

Преди да се върне на горната част на „Брук Стрийт“, Джослин се отби при Джон Крандъл — адвокатът, който се грижеше за делата й. След смъртта на баща й, той бе свикнал с прямотата й, но днешната й молба го накара да повдигне учудено вежди, видели какво ли не.

— Смятате да се омъжите за умиращ офицер? — изумено повтори юристът. — Това ще изпълни условията на завещанието, но баща ви се надяваше да продължите рода. А този майор Ланкастър едва ли ще ви помогне за това.

Джослин си придаде развълнуван израз на лицето.

— Защо мислите, че досега не съм се омъжила? Привличането между мен и Дейвид… съществува от известно време. — Това не беше напълно измислица. „Известно време“ за Джослин в случая означаваше един час. — Той беше в Испания, когато бях на гости на леля си и съпруга й. Но нали разбирате, войната и всичко останало… — Това също не бе стопроцентова лъжа, макар че думите й бяха съзнателно подвеждащи. — Никога не съм срещала по-смел и почтен джентълмен. — Поне това бе истина.

Успокоен, Крандъл й обеща да се погрижи за издаването на специалното разрешително. Освен това щеше да ангажира пастор, да бъде готов за утре сутринта с брачния договор и с документа, чрез който майор Дейвид Ланкастър щеше да гарантира, че няма да има претенции към нейната собственост. По пътя към дома си лейди Джослин се запита дали да уведоми леля Лора за предстоящата венчавка, но реши да отложи това за по-късно. Леля й нееднократно й бе заявявала, че не желае да бъде осведомявана за брачните планове на племенницата си. Много по-благоприятно би било дай разкаже, когато всичко ще е приключило, колебливо си каза младата жена. Тя бе схванала простата житейска истина, че по-лесно се получава прошка, отколкото позволение.

На следващата утрин Джослин се събуди със странното чувство за нереалност. Днес е моят сватбен ден. Разбира се, дори и дума не можеше да става за истинско бракосъчетание. Но това не можеше да скрие действителността: тя възнамеряваше да извърши акт, който за повечето млади жени представляваше най-забележителния момент в живота им, а тя щеше да го направи едва ли не слепешком.

Импулсивно реши да добави нещо, което да придаде известна, макар и доста скромна, церемониалност и тържественост на предстоящото събитие. Когато Мари се появи с неизменния поднос с чашата горещ шоколад и препечените филийки, Джослин изпрати камериерката си в кухнята, за да поръча на някой от лакеите да приготви кошница с шампанско и шест високи чаши, а градинарят й — букет свежи цветя.