Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 22

— Майор Ланкастър, ако обичате, моля ви да подпишете тези документи.

Преди да подпише, Дейвид прегледа изписаните страници. В това време Джослин сякаш бе забравила за деловата страна, скрита зад брачната церемония, беше се увлякла в подреждането на цветята в стъклената ваза — която предвидливо бе наредила да донесат от дома й — върху масичката до леглото на болния офицер. За съжаление прелестните цветя още по-силно подчертаваха унилата обстановка в противоположния край на стаята. Младата жена припряно подреди букета и добави копринената лента от кошницата с шампанското.

След това дойде нейният ред да прелисти и подпише брачните документи. Джослин пристъпи към леглото и подаде ръката си на Дейвид. Странно, но неговата се оказа по-топла и стискането му по-силно, може би защото пръстите й бяха ледено студени от вълнение. Тя сведе поглед към очите му и остана затрогната от душевния покой, който се четеше в зениците му. Очевидно майор Ланкастър не бе от онези личности, които търсят състрадание от околните, нито пък понасяше да се отнасят милостиво към него.

Тя се усмихна плахо. Искаше й се и да можеше да бъде спокойна и уверена като него.

— Ще започваме ли?

По-късно Джослин така и не успя да си припомни ясно всички подробности, свързани с венчалната церемония. В паметта й се бяха съхранили само откъслечни моменти като: „Ти, Дейвид Едуард, взимаш ли за жена застаналата до теб…“

— Да. — Макар и не много силен, гласът му прозвуча ясно и уверено.

— А ти, Джослин Елинор…

— Да. — Отговорът й бе произнесен едва-едва, дори тя самата не успя да го чуе.

Следващите фрази на пастора достигаха до нея като в мъгла, докато думите: „Докато смъртта ни раздели“ не изскочиха от устните й. Това бракосъчетание бе грешно, защото смъртта бе надвиснала над тази церемония, обикновено най-радостното събитие за всички хора.

Върна се рязко в настоящето, когато Дейвид пое ръката й и внимателно постави на пръста й златния пръстен, който преди това му подаде Ричард.

— С този пръстен се венчавам за теб, с моето тяло се свързвам с теб навеки и ти дарявам всичките си земна блага.

В очите му се долавяха иронични искрици, сякаш двамата се радваха на някаква обща шега. А може би точно това правеха в момента.

Пасторът завърши словото си, като наблегна на последните, решителни думи:

— С което ви обявявам за съпруг и съпруга.

Дейвид развълнувано стисна дланта й, а тя се приведе, за да го целуне. Устните му бяха изненадващо топли.

Едва сдържайки сълзите си, Джослин вдигна глава.

— Благодаря ти, мое скъпо момиче — меко произнесе той.

— Благодаря ти, съпруже мой — отвърна тя.

Искаше й се да каже още много, да сподели с него, че никога няма да забрави краткото им запознанство, но точно в този съкровен за нея миг я сепна непознат и напрегнат женски глас, долетял от прага на стаята:

— Какво става тук, за Бога?

Джослин трепна, сякаш бе заловена в кражба. Една смръщена млада жена се бе появила в очертанията на вратата, опряла стиснатите си юмруци на кръста. Онемелите присъстващи стреснато проследиха как новодошлата се приближи до леглото. Погледът й трескаво се вторачваше ту в Дейвид, ту в Джослин, която успя да забележи, че гневните й очи бяха учудващо ясно зелени, по-пронизващи дори от тези на майор Ланкастър.