Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 18

— Моята енергична и способна годеница ще уреди всичко — рече майорът с развеселена нотка в гласа. — Благодаря ти, че ни събра.

— Бракът по взаимна изгода е отдавнашна традиция, макар че не бях чувал за такъв като този — каза Ричард. — Но всички ще са доволни.

— Тук има мъже, чиито семейства се нуждаят много повече от пари, отколкото Сали, но аз съм егоист и се радвам, че именно тя ще ги получи. Жената без семейство е само на крачка от житейска катастрофа. Някоя злополука или болест могат да я тласнат към нищета. Сега това няма да се случи. — Дейвид мъчително пое глътка въздух. — Време е за следващата доза лаудан. Шишенцето е там на масата…

Ричард напълни лъжица с лекарството и я поднесе към устните на Дейвид.

— Сестра ти не е съвсем без семейство.

— Тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да помоли за помощ някого от братята ни. Не я обвинявам за това. Бих направил същото. — Дейвид притвори очи. — Сега тя никого няма да моли.

Решил, че приятелят му е заспал, Ричард се подпря на патериците и се запъти към вратата, но преди да излезе, Дейвид прошушна:

— Щях да й помогна, дори и без годишната издръжка за сестра ми. Идеята да съм женен за лейди Джослин ми харесва, пък и само за няколко дни. — Гласът му спадна до едва доловим шепот. — Сега поне има нещо, което да очаквам…

Ричард напусна стаята доволен и благодарен на лейди Джослин, че бе внесла радост в последните дни на Дейвид. Единственият човек, който можеше да се възпротиви на споразумението, бе самата Сали Ланкастър, която бдеше над брат си като котка над малките си. Поне годишната издръжка щеше да й осигури спокоен живот след смъртта му.

Глава 3

След като се сбогува с капитан Далтон, Джослин заслиза по закритото стълбище, но за миг се спря и отпусна върху едно стъпало, без да я е грижа за скъпата й рокля. Зарови лице в шепи, опитвайки се да овладее бушуващите мисли и чувства. Изпитваше огромно облекчение, че проблемът й е решен — ако се предположи, че майор Ланкастър няма да умре през нощта — но една част от нея искаше да не бе стъпвала в болницата „Йоркският херцог“. Въпреки че мъжете приеха нормално импулсивното й предложение, тя се чувстваше като черна врана, кълвяща полумъртва плът.

Е, двамата с майора бяха сключили сделка и бе прекалено късно да се откаже. Донякъде я успокояваше това, че той с удоволствие прие предложението й. Смелостта на майора, закачливите искри в зелените му очи, я караха да избухва в сълзи заради несправедливата съдба. Колко ли мъже и младежи бяха загинали или осакатени за цял живот, като Ричард Далтон и Рийс Морган, поради амбициите на Наполеон?

Но нямаше смисъл да се измъчва с подобни терзания. Младата жена се изправи решително, а когато стигна до отделението на Рийс Морган, отново бе възвърнала самообладанието си, макар че стомахът й се бе свил на топка.

Чу изпълнения с мъка и със силен уелски акцент глас и се спря до вратата.

— Кой ще иска сакат като мен? — горчиво каза Рийс. — Не мога да се бия, не мога да работя в мините, мога само да помагам в някоя ферма. По-добре проклетият снаряд да беше пръснал главата ми, отколкото да откъсне крака ми!