Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 17

Способността му да се шегува при тези обстоятелства едва не я накара да загуби самообладание. Джослин овладя чувствата си и сложи ръка върху неговата. Пръстите му бяха болезнено тънки, почти като на скелет, но в тях все още се усещаше пулсът на живота.

— За мен е чест да стана ваша съпруга, майор Ланкастър.

— Наричайте ме Дейвид — каза той. — Нали ще се женим.

— Дейвид… — повтори младата жена. Това бе хубаво, сериозно име и му отиваше.

Той смръщи вежди.

— Очевидно ще се оженим тук. Боя се, че вие ще трябва да се погрижите за специалното разрешение, но ако имате адвокат, той би успял до утре да го уреди.

— Адвокатът ми ще се погрижи за това. Ще изготви и споразумението за сестра ви. Името й е Сали Ланкастър, нали?

— Сара Джейн Ланкастър. — Той отново затвори очи. — Освен това адвокатът ви трябва да изготви документ за отказ от прехвърляне на собствеността, с който се отказвам от претенции върху вашата собственост.

— Необходимо ли е?

— По закон собствеността ви става моя след брака, а след смъртта ми Сали ще наследи половината. След като единствената причина за вашето предложение е да запазите наследството си, едва ли бихте искали това да се случи.

— Господи, не бях помислила за това. — Какво ли щеше да стане, ако бе направила странното си предложение на мъж без скрупули — истинска катастрофа.

— Ако адвокатът ви заслужава хонорара си, той би трябвало да защитава вашите интереси — промълви той едва доловимо.

— Разрешението за сключване на брак и споразумението за сестра ви ще са готови утре — каза Джослин, когато видя, че той е на границата на силите си. — Това устройва ли ви? —

Докато оглеждаше слабата фигура под одеялото, тя се запита дали след двадесет и четири часа той щеше да бъде жив.

— Не се безпокойте. Ще бъда тук — рече той, сякаш прочел мислите й.

Тя стисна нежно ръката му.

— Благодаря ви, Дейвид. До утре, тогава.

Замаяна от бързината, с която се бяха развили събитията, младата жена излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си. Ричард бе седнал в нишата в края на коридора и тя се запъти към него, давайки му знак да не става.

— Майор Ланкастър се съгласи. Церемонията ще бъде утре. Благодаря ти, Ричард. Ти ми помогна да се справя с тази ситуация.

— Радвам се, че помогнах на двама приятели — тихо отвърна той. — Може би провидението беше с нас.

— Бих искала да го вярвам. — С леко крива усмивка Джослин се сбогува с него.

Питайки се дали и Дейвид изглежда така разтърсен, както лейди Джослин, Ричард нагласи патериците си и се запъти към стаята на приятеля си.

— Доколкото разбрах, всичко е наред? — попита той, когато влезе.

Дейвид отвори очи. На устните му се появи усмивка, макар че лицето му бе посивяло от изтощение.

— Напълно. Ще ми бъдеш ли свидетел?

— Разбира се. — Ричард се настани на стола до леглото. — Искаш ли да ти помогна с нещо за сватбата?

— Ще вземеш ли пръстена от малкия ми пръст, за да ми го дадеш на церемонията? — Той протегна ръка върху окъсания чаршаф. — Мисля, че ще й стане.

Ричард изхлузи пръстена, който лесно излезе от костеливия пръст на Дейвид.