Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 89

По това време донякъде от суетност се бях заел системно да изучавам латински. В куфара си носех „De viris illustribus“¹²⁰ на Ломон, „Thesaurus“¹²¹ на Кишра, „Записките“ на Юлий Цезар и един от томовете на „Naturalis historia“¹²² на Плиний, която надхвърляше (и все още надхвърля) скромните ми способности на латинист. В малкото градче всичко се разчува; в къщата си в покрайнините Иренео скоро узна за тия необикновени книги. Изпрати ми цветисто и високопарно писмо, в което припомняше нашата за съжаление „ефимерно кратка“ среща „на 7 февруари 84-та“, възхваляваше чичо ми дон Грегорио Аедо, починал същата година, за славните услуги, които „оказа на двете отечества в героичната битка при Итусаингт“, и ме молеше да му заема някоя от книгите заедно с един речник, „за да вникна в оригиналния текст, тъй като, трябва да призная, не владея латински“. Обещаваше да ги върне много бързо и в добро състояние. Почеркът му беше съвършен, съвсем четлив; придържаше се към правописа, препоръчван от Андрес Бейо: i вместо y, j вместо g. Естествено, отначало помислих, че това е шега. Братовчедите ми ме увериха, че не е — такъв си бил Иренео. Не знаех на какво да отдам — дали на безочие, на невежество или на глупост — убеждението, че трудният латински не изисква нищо друго освен речник; за да го обезсърча напълно, му изпратих „Gradus ad Parnassum“¹²³ на Кишра и труда на Плиний.

На 14 февруари ми телеграфираха от Буенос Айрес да се върна незабавно, защото баща ми не бил „много добре“. Нека Бог ми прости, но гордостта, че съм получил спешна телеграма, желанието да разкажа на цял Фрай Бентос за несъответствието между меката форма на съобщението и императивното наречие, изкушението да драматизирам скръбта си, показвайки мъжествен стоицизъм — всичко това навярно ми попречи да изпитам скръб. Като подреждах куфара си, забелязах, че липсват „Gradus“ и първият том на „Naturalis historia“. „Сатурн“ вдигаше котва на другия ден сутринта; след вечеря се отправих към къщата на Фунес. За моя изненада нощта беше толкова душна, колкото и денят.

В скромната къща ме посрещна майката на Фунес. Тя ми каза, че Иренео е в стаята към задния двор, и ме предупреди да не се учудвам, ако е тъмно, защото Иренео обичал да стои с часове, без да пали свещ. Прекосих двора, покрит с плочи, и чардака и стигнах до задния двор. Там имаше асма; мракът ми се стори пълен. Изведнъж чух високия и насмешлив глас на Иренео. Говореше на латински. Бавно, с наслаждение този глас от тъмнината произнасяше някаква реч или молитва, или заклинание. Латинските срички отекнаха в дворчето от сплъстена земя; в уплахата си ги чувствах неразгадаеми, безкрайни; по-късно, в нескончаемия разговор през тази нощ разбрах, че това е първият абзац от глава двайсет и четвърта на седма книга на „Naturalis historia“. Темата на тази глава е паметта; последните думи бяха: ut nihil non iisdem verbis redderetur auditum¹²⁴.