Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 87

Небивалици (1944)

Предговор

Макар и не тъй тромаво написани, разказите в тази книга не се различават от онези, които съставят предишната. Може би ще трябва да подчертая два от тях: „Смърт и компас“ и „Фунес паметливият“. Вторият представлява дълга метафора на безсънието. Първият, въпреки немските и скандинавските имена, се развива в един Буенос Айрес на сънищата; криволичещата „Рю дьо Тулон“ е „Пасео де Хулио“, а вила „Тристлъо Роа“ е хотелът, където Хърбърт Аш получи (и навярно никога не прочете) единайсети том от една въображаема енциклопедия. Вече бях написал тази измислица, когато ми се стори, че си заслужава да разширя времето и пространството, които тя обхваща: отмъщението можеше да се предава по наследство, периодите от време да се изчисляват в години, даже в столетия, първата буква на Името да се произнася в Исландия, втората — в Мексико, третата — в Индостан. Да добавя ли, че сред хасидите е имало и светци и че жертвоприношението на четири живота с цел добиването на четирите букви, които образуват Името, е фантазия, продиктувана от самата форма на моя разказ?

Буенос Айрес, 29 август 1944 г.

P.S. Добавих към този том три разказа: „Югът“, „Сектата на Феникса“ и „Краят“. С изключение на един герой — Рекабарен, чиято неподвижност и пасивност служат за контраст, нищо или почти нищо в краткото развитие на последния разказ не е измислено от мен; цялото му съдържание е скрито в една прочута книга, а аз пръв го разкрих или поне пръв обявих това. В алегорията на Феникса си поставих за задача да загатна едно общо дело — Тайната, да го внуша колебливо, постепенно и в крайна сметка недвусмислено; не зная до каква степен съм успял. Що се отнася до „Юга“, който може би е най-добрият ми разказ, ще се задоволя с предупреждението, че може да се чете не само като пряко повествование за измислени събития, но и по съвсем различен начин.

Шопенхауер, Де Куинси, Стивънсън, Маутнер, Шоу, Честъртън и Леон Блоа съставят разнородния списък на авторите, които постоянно препрочитам. Струва ми се, че в христологичната фантазия, озаглавена „Три версии за деянието на Юда“, долавям далечното влияние на последния от изброените.

Х.Л.Б.

Фунес, паметта му

Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума — само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно — зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental¹¹⁷. Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му — бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път — през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният. Аз съм един жалък аржентинец и затова не мога да пея дитирамби — задължителен жанр в Уругвай, когато темата е някой уругваец. Драскач, фукльо, столично конте; Фунес не е изричал тези обидни думи, но аз напълно съзнавам, че за него бях въплъщения на тия жалки прозвища. Педро Леандро Ипуче¹¹⁸ пише, че Фунес е предтеча на свръхчовеците, „един самороден местен Заратустра“; няма да споря, но не бива да забравяме, че този момък от Фрай Бентос беше в известно отношение безнадеждно ограничен.