Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 88

Хорхе Луис Борхес

Първият ми спомен за Фунес е съвсем ясен. Виждам го в една мартенска или февруарска привечер на 84-та. През тази година баща ми ме беше завел да летувам във Фрай Бентос119. Връщах се от имението Сан Франсиско с братовчед ми Бернардо Аедо. Яздехме коне, пеехме весело, но това не беше единствената причина да се чувствам щастлив. След душния ден небето бе закрито от огромен буреносен облак, тласкан от южния вятър. Дърветата вече се огъваха под напора му, аз се боях (и се надявах), че водната стихия ще ни застигне насред полето. Препускахме, надбягвайки се с бурята. Най-сетне навлязохме в една уличка, оградена от много високи тухлени тротоари. Изведнъж притъмня; чух забързани и сякаш крадливи стъпки; вдигнах очи и видях някакво момче, което тичаше по тесния разбит тротоар като по тясна разбита стена. Помня късите му торбести панталони, платнените му сандали със сламени подметки, помня цигарата и строгото му лице на фона на безкрайния вече облак. Неочаквано Бернардо му извика: „Колко е часът, Иренео?“ Без да погледне небето, без да се спре, той отговори: „Осем без четири минути, млади Бернардо Хуан Франсиско“. Гласът му беше тънък и подигравателен.

Аз съм толкова разсеян, че току-що предаденият диалог нямаше да привлече вниманието ми, ако братовчед ми не беше го повторил няколко пъти, подтикван (струва ми се) от някакъв местен патриотизъм и от желанието да се покаже равнодушен към тройното обръщение.

Той ми каза, че момчето, което срещнахме, е Иренео Фунес, известен с някои странности — например с това, че не дружи с никого и винаги знае колко е часът, като по часовник. Добави, че е син на една тукашна гладачка, Мария Клементина Фунес; едни разправяли, че баща му бил лекар, някой си О’Конър, англичанин, други — че бил укротител на коне или следотърсач от департамента Салто. Живеел с майка си близо до чифлика Лаурелес.

През 85-а и 86-а година летувахме в Монтевидео. През 87-а отново посетих Фрай Бентос. Естествено, разпитах за всички познати и накрая за „хронометъра Фунес“. Отговориха ми, че в имението Сан Франсиско един необязден кон го бил хвърлил на земята и той останал парализиран за цял живот. Спомням си, че тази вест остави у мен впечатлението за досадна магия: единствения път, когато го видях, ние се връщахме на коне от Сан Франсиско, а той тичаше по високия тротоар; историята, която разказа братовчед ми Бернардо, много приличаше на сън, изтъкан от късове минало. Казаха ми, че лежал на кушетка загледан в смокинята на двора или в някоя паяжина. Привечер позволявал да го пренесат до прозореца. Бил толкова честолюбив, та дори се преструвал, че е облагодетелстван от сполетялата го беда… На два пъти го видях зад решетката на прозореца, която безжалостно подчертаваше участта му на вечен затворник — първия път неподвижен, със затворени очи; втория — пак неподвижен, но вглъбен в съзерцанието на ухаещ стрък пелин.