Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 62

Историята — майка на истината; поразителна мисъл! Менар, съвременник на Уилям Джеймс, определя историята не като изследване на действителността, а като неин източник. Историческа истина според него е не онова, което се е случило, а това, което смятаме, че се е случило. Последните словосъчетания — „пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“ — са нагло прагматични.

Ярък е и контрастът между стиловете. Архаизираният стил на Менар — в края на краищата той е чужденец — е малко неестествен, за разлика от стила на предшественика му, който свободно владее общоприетия испански език на своята епоха.

Няма интелектуално занимание, което в края на краищата да не се окаже безполезно. Всяко философско учение отначало е правдоподобно описание на света; минават години и то е вече само една страница — дори един абзац или едно име — в историята на философията. В литературата тази неизбежна преходност е още по-очевидна. „“Дон Кихот", казваше Менар, някога е бил една приятна книга; сега той е повод за патриотични тостове, за езикова гордост, за неприлично луксозни издания. Славата е липса на разбиране, и то може би в най-лоша форма".

В тези нихилистични твърдения няма нищо ново; необикновено е решението на Пиер Менар, което произтича от тях. Той си науми да надвие суетата, която дебне всеки човешки труд; предприе едно извънредно сложно и поначало безсмислено дело. Пожертва усилията и съня си, за да повтори на чужд език една вече съществуваща книга. Трупаше черновка след черновка; упорито поправяше и късаше хиляди изписани страници⁹⁴. Не разреши на никого да ги прегледа и се погрижи те да не го надживеят. Напразно се мъчих да ги възстановя.

Стигам до мисълта, че „окончателният“ „Дон Кихот“ може да се разглежда като своеобразен палимпсест⁹⁵, в който трябва да прозират чертите — бледи, но не и неразгадаеми — на „първоначалния“ почерк на нашия приятел. За съжаление само един втори Пиер Менар, извършвайки в обратен ред работата на своя предшественик, би могъл да изрови и да възкреси тази Троя.

„Да мислим, да анализираме, да изобретяваме (ми е писал още) — това не са някакви странни действия, това е нормалното дишане на разума. Да възвеличаваме случайния плод на тази дейност, да трупаме древни и чужди мисли, да си спомняме с боязливо изумление какво е казал doctor universalis — означава да признаваме нашето безсилие или нашето невежество. Всеки човек трябва да е способен да роди всички идеи и аз вярвам, че в бъдеще ще бъде така“.

Менар (може би несъзнателно) обогати с помощта на един нов метод мудното и примитивно изкуство да четеш — метода на преднамерения анахронизъм и погрешните атрибуции. Този метод с неограничено приложение ни насърчава да четем „Одисея“ така, сякаш е написана след „Енеида“, и книгата „Градината на Кентавъра“ на мадам Анри Башелие — сякаш е от мадам Анри Башелие. Този метод изпълва с приключения и най-спокойните книги. Да припишем на Луи Фердинан Селин⁹⁶ или на Джеймс Джойс „Imitatio Christi“⁹⁷ — нима това не би освежило значително тези проникновени духовни послания?