Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 60

А защо точно „Дон Кихот“?, ще запита нашият читател. У един испанец подобно предпочитание би било обяснимо; но без съмнение то е необяснимо у един символист от Ним, поклонник на По, който роди Бодлер, който роди Маларме; който роди Валери, който роди Едмон Тест. Гореспоменатото писмо хвърля светлина върху този въпрос. „Дон Кихот“, обяснява Менар, буди у мен дълбок интерес, но не ми изглежда — как да кажа? — неизбежен. Аз не мога да си представя света без възклицанието на Едгар Алън По: „Ah, bear in mind this garden was enchanted“⁸⁵ или без „Пияния кораб“⁸⁶, или без „Стария моряк“⁸⁷, но знам, че съм способен да си го представя без „Дон Кихот“. (Естествено, имам предвид моята лична нагласа, а не историческия отзвук на тези творби.) „Дон Кихот“ е случайна книга, „Дон Кихот“ е ненужен. Мога да си представя как да го напиша, мога да го напиша, без да изпадам в тавтология. Чел съм го на дванайсет-тринайсет години — вероятно целия. Впоследствие съм препрочитал внимателно отделни глави, онези, с които засега няма да се залавям. Изучавал съм също интермедиите, комедиите, Галатея, поучителните новели, безспорно мъчителните изпитания на Персил и Сигизмунда и Пътешествието до Парнас… Общата ми представа за „Дон Кихот“, опростена от равнодушието и забравата, напълно може да се отъждестви със смътния първообраз на една още ненаписана книга. Приемайки като даденост този първообраз (чието притежание никой, ако е честен, не може да ми оспори), трябва да отбележа, че моята задача е несъмнено много по-трудна от задачата на Сервантес. Любезният ми предшественик не е отхвърлил помощта на случая — той е съчинявал безсмъртната творба малко a la diable⁸⁸, увлечен от инерцията на езика и въображението. Аз изпълнявам тайнствения дълг да възпроизведа дума по дума неговата спонтанна творба. Моята игра за самотен играч се подчинява на две диаметрално противоположни правила. Първото ми позволява да опитам най-различни варианти от формално или психологическо естество; второто ме задължава да ги жертвам заради „оригиналния“ текст и да обоснова с неопровержими доводи унищожаването им… Към тези изкуствени препятствия трябва да се прибави и едно, което е присъщо на материята. Да съчиниш „Дон Кихот“ в началото на седемнайсети век, е било разумно, необходимо, може би съдбоносно дело; в началото на двайсети век това е почти неосъществимо. Ненапразно са изминали триста години, изпълнени с най-сложни събития. Между тях, за да спомена поне едно — самият „Дон Кихот“.