Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 61

Въпреки тези три пречки фрагментарният „Дон Кихот“ на Менар е по-проникновен от Сервантесовия. Сервантес грубо противопоставя на рицарските фантазии жалката провинциална действителност на своята страна; Менар избира за „действителност“ земята на Кармен във века на битката при Лепанто и на пиесите на Лопе де Вега⁸⁹. Какви испански чудесии би подсказал този избор на Морис Баре или на доктор Родригес Ларета⁹⁰! Менар, съвсем естествено, ги избягва. В творбата му няма цигански страсти, нито конкистадори, нито мистици, нито Филип II, нито аутодафе. Той пренебрегва или изключва местния колорит. Това пренебрежение сочи ново разбиране за историческия роман. Това пренебрежение е безапелационна присъда над „Саламбо“⁹¹.

Интересно е също да се сравняват отделни глави. Да разгледаме например глава трийсет и осма от първата част, „в която се предава занимателната реч на Дон Кихот за военните и учените“. Известно е, че Дон Кихот (както и Кеведо в аналогичен пасаж от по-късната книга „Час на разплата“) решава спора в полза на военните, а не на учените. Сервантес е стар воин: неговата присъда е обяснима. Но как е възможно Пиер-Менаровият Дон Кихот — съвременник на „Предателството на учените“⁹² и на Бертран Ръсел — да се впуска в тези мъгляви софистични разсъждения! Мадам Башелие вижда в тях удивителна и типична зависимост на автора от психологията на героя; други (не твърде проницателни) — копие на „Дон Кихот“; баронеса Дьо Бакур — влиянието на Ницше. Не зная ще се осмеля ли да прибавя към това трето тълкувание (което смятам за неоспоримо) още едно, което е в пълно съответствие с почти божествената смиреност на Пиер Менар: неговия скромен или ироничен навик да проповядва идеи, диаметрално противоположни на тези, които изповядва. (Нека си спомним още веднъж неговата диатриба⁹³ срещу Пол Валери в ефимерния сюрреалистичен вестник на Жак Рьобул.) Сервантесовият текст и текстът на Менар са словесно идентични, но вторият е едва ли не безкрайно по-богат. (По-двусмислен, ще кажат неговите клеветници; но двусмислеността всъщност е богатство.)

Да се сравнява Менаровият „Дон Кихот“ със Сервантесовия, е истинско откровение. Сервантес например пише: „… истината, дъщеря на историята, която е съперница на времето, съкровищница на подвизите, свидетелка на миналото, пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“ („Дон Кихот“, първа част, глава девета).

Написан през седемнайсети век от „самоукия гений“ Сервантес, този пасаж е чисто риторична възхвала на историята. Менар пък пише: „…истината, дъщеря на историята, която е съперница на времето, съкровищница на подвизите, свидетелка на миналото, пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“.