Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 334

Останалата част от нощта обсъждахме образа на Шейлок⁴⁷¹. Въздържах се да разпитвам дали Шекспир е имал лични контакти с евреи. Не исках Торп да си помисли, че го подлагам на изпитание. Уверих се, не знам дали с чувство на облекчение или на безпокойство, че неговите мнения бяха толкова академични и конвенционални, колкото моите.

Следващата нощ отново не заспах. Открих, както и толкова други пъти преди това, че съм страхливец. От страх да не бъда измамен не се предадох на щедрата надежда. Исках да мисля, че настоящето на Торп е илюзорно. Но надеждата напираше неудържимо. Шекспир щеше да бъде мой, така както никой не е принадлежал никому — нито в любовта, нито в приятелството, нито даже в омразата. Аз по някакъв начин щях да бъда Шекспир. Нямаше да напиша трагедиите, нито заплетените сонети, но щях да си спомням мига, в който ми се разкриха вещиците, и онзи другия, в който ми бяха вдъхнати обширните редове:

Изтръскай ти хомота на злокобните звезди

от своята безкрайно изморена плът

⁴⁷²

!

Щях да си спомня Ан Хатауей както онази вече зряла жена, която ме научи какво е любов в един апартамент в Любек преди толкова много години. (Помъчих се да си спомня жълтите тапети и светлината, която идеше откъм прозореца. Навярно този пръв провал е предшествал другите ми.)

Бях почти уверен, че образите на вълшебната памет ще бъдат преди всичко визуални. Но не беше така. Няколко дни по-късно, докато се бръснех, произнесох пред огледалото думи, които ме удивиха и които принадлежаха, както ми посочи един колега, на Чосър. Един следобед на излизане от Британския музей започнах да си подсвирквам простичка народна мелодия, която не бях чувал никога.

Навярно читателят е забелязал общите признаци на първите прояви на една памет, която въпреки блясъка на някои метафори беше много повече слухова, отколкото визуална.

Де Куинси твърди, че човешкият мозък е като палимпсест⁴⁷³. Всеки нов писмен текст покрива предишния ръкопис и на свой ред също е покрит от нов, но всемогъщата памет може да извади от погреба някоя импресия, колкото и мимолетна да е била, стига само да й се зададе необходимият стимул. Според завещанието му в къщата на Шекспир не е имало никакви книги, нито даже Библията, но всички знаят, че той често е препрочитал произведенията на Чосър, Гоуър, Спенсър, Кристофър Марлоу. А също така „Хроника“ на Холинсхед, „Монтен“ на Флорио, „Плутарх“ на Норт. Аз притежавах по латентен начин паметта на Шекспир и прочитането, по-точно — препрочитането, на тези старинни томове щеше да бъде само стимулът, който търсех. Препрочетох също така и сонетите, които са последното му произведение. Понякога улучвах някое обяснение, а понякога откривах много нови. Добрите стихове искат да бъдат четени на висок глас. И така, след няколко дни и без много труд успях с лекота да произнеса твърдото „Р“ и отворените гласни, характерни за шестнайсети век.

Написах в Zeitschrift für germanische Philologie, че сонет 127 се е отнасял за незабравимата победа над Непобедимата армада⁴⁷⁴. Бях забравил, че Самюъл Бътлър⁴⁷⁵ вече беше формулирал тази теза през 1899 г.