Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 332

Никога не съм си представял, че гласът му, който сега вече съм забравил, ще ми бъде толкова близък… Бях подготвил и малък тираж на пълната ми литературна биография, носещ на всяка страница инициалите ми. Не зная дали бих могъл да прибавя и една непубликувана версия на „Макбет“, която започнах, за да престана да мисля за смъртта на брат ми Ото Юлиус. Не завърших моята версия. Разбрах, че английският език разполага, за свое добро, с два регистъра — германския и латинския, докато нашият немски въпреки по-добрата си музикалност трябва да се ограничи само с един.

Вече споменах Даниел Торп. Представи ми го майор Баркли по време на един конгрес, посветен на Шекспир. Няма да посоча нито мястото, нито датата, защото добре знам, че подобни уточнения носят само неяснота и обърканост.

Частичната ми слепота не ми позволи да запомня добре лицето на Даниел Торп. Но излъчването му за нещастие бе особено осезателно. След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изобразява щастие. По някакъв необясним начин Даниел Торп физически излъчваше меланхолия.

След едно дълго заседание на конгреса вечерта се озовахме в някаква кръчма. За да се чувстваме действително в Англия (където всъщност се намирахме), пиехме хладка черна бира в ритуални метални чаши.

— В Пенджаб — каза майорът — ми показаха един просяк. Според ислямските легенди цар Соломон притежавал пръстен, който помагал да разбира езика на птиците. Разказваха, че просякът притежавал именно този пръстен. Стойността му била толкова висока, че той не успял да го продаде и умрял в един от дворовете на джамията на Вазил Хан в Лахор.

Реших, че нашият познат знаеше историята за вълшебния пръстен, но си мълчеше, за да не разваля разказа на Баркли.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Загубил се е, както става обикновено с вълшебните предмети. Може би сега се намира в някой тайник на джамията или на ръката на някой човек, който живее там, където няма птици.

— Или където има толкова много — казах аз, — че не може да се разбере какво казват.

— Вашата история, Баркли, прилича малко на басня.

Тогава в разговора се намеси Даниел Торп. Заговори някак безлично и без да ни гледа. Произнасяше английския език по доста странен начин, което аз реших, че се дължи на дългото му пребиваване в Ориента.

— Не е никаква басня — каза той, — а ако е такава, то значи е истина. Има вещи с толкова неоценимо висока стойност, че не могат да се продадат.

Думите, които се старая да възобновя, ме впечатлиха по-малко от убеждението, с което ги произнесе Даниел Торп. Мислехме, че ще каже още нещо, но той изведнъж млъкна, сякаш съжаляваше за нещо. Баркли се сбогува. Двамата с Торп се върнахме заедно в хотела. Беше вече много късно, но той ми предложи да продължим разговора си в неговата стая. След като разменихме няколко общи приказки, той ми каза: