Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 336

Аз наивно, също като Торп, размислях върху определена биография. Но скоро открих, че този литературен жанр изисква качества на писател, каквито аз определено не притежавам. Не умея да разказвам. Не умея да разкажа собствения си живот, който е много по-необикновен, отколкото животът на Шекспир. Освен това подобна книга би била безполезна. Случайността или съдбата предоставиха на Шекспир тривиалните, ужасни неща, които всеки човек познава. Той успя да ги превърне в приказки, в персонажи, много по-живи, отколкото сивият човек, който ги е сънувал, в стихове, които поколенията няма да погубят, в словесна музика. Защо да разплитам тази мрежа, защо да минирам кулата, защо да редуцирам до умерените пропорции на една документална биография или на един реалистичен роман звука и бурята на Макбет?

Гьоте представлява, както се знае, официалният култ към Германия. Култът към Шекспир, който изповядваме не без носталгия, е по-съкровен. (В Англия Шекспир, който е толкова далеч от англичаните, представлява официалният култ. Книгата на Англия е Библията.)

През първия етап на авантюрата изпитах щастието да бъда Шекспир. В последния етап изпитвах тежест и ужас. В началото двете памети не смесваха водите си. С течение на времето голямата река на Шекспир заплаши и почти задави моя скромен басейн. С ужас забелязах, че бях започнал да забравям езика на родителите си. И тъй като самоличността се основава на паметта, се изплаших за разсъдъка си.

Приятелите идваха да ме посещават. Учудвах се, че не забелязват, че се намирам в ада.

Започнах да не разбирам ежедневните неща, които ме заобикаляха (dîe alltâgliche Umwelt). Една сутрин се загубих между някакви големи форми, направени от желязо, дърво и стъкло. Оглушиха ме свирки и викове. Необходим ми беше един миг, който можеше да ми се стори безкраен, за да разпозная локомотивите и вагоните на гарата в Бремен.

С натрупването на годините всеки човек е длъжен да носи нарастващия товар на паметта си. Две памети ме задушаваха и се преплитаха една в друга: моята и тази на другия, който беше неконтактен.

Всички неща искат да продължават съществуванието си в самите себе си, пише Спиноза. Камъкът иска да бъде камък, тигърът — тигър, аз искам отново да бъда Херман Зьоргел.

Забравил съм датата, на която реших да се освободя. Открих най-лесния начин. Започнах да избирам случайни номера по телефона. Отговаряха ми женски или детски гласове. Реших, че мой дълг е да ги уважавам. Най-сетне попаднах на един мъжки културен глас. Казах му:

— Искаш ли паметта на Шекспир? Зная, че ти предлагам нещо тежко. Помисли си добре.

Недоверчив глас ми отвърна:

— Ще се изправя пред този риск. Приемам паметта на Шекспир.

Обясних му условията, за да придобие тази дарба. Парадоксално, но изпитвах в същото време носталгия по книгата, която трябваше да напиша и която ми бе забранено да напиша, а също и страха, че гостенинът, призракът, няма да ме напусне никога.