Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 298

Сетне се оттегли с поклон, като в ума си вече оформяше някой и друг стих.

Изтече уречената година — година, запомнена с чума и въстания — и той представи хвалебствената ода. Изпя я с бавна увереност, без да хвърли дори бегъл поглед към ръкописа. Кралят слушаше и кимаше одобрително. Всички му подражаваха, дори и скупчените край портите люде, които не чуваха ясно ни думичка. Накрая владетелят заговори:

— Приемам труда ти. Той е още една победа. Придал си на всяко слово същински смисъл, на всяко съществително име — епитета, отреден му от първите поети. В цялата възхвала няма ни един-едничък образ, който да не са използвали класиците. Войната е „дивна тъкан от люде“, а кръвта е „водата на меча“. Морето има своя бог, а облаците предсказват бъдещето. Умело си си послужил с римата, алитерацията, асонанса, с количествата и майсторството на учената реторика, с мъдрото редуване на стъпките. Дори да се изгуби цялата ирландска книжнина — опазил Бог!, — то тя би могла да се възстанови без загуба само по твоята класическа ода. Трийсет писари ще я препишат дванайсет пъти — настъпи мълчание, сетне кралят продължи: — всичко това е хубаво и все пак нищо не се случи. Кръвта не закипя във вените ни. Ръцете не потърсиха лъковете. Никой не пребледня, никой не нададе боен възглас, никой не изпъна гръд, за да се възправи срещу викингите. След една година, поете, ще приветстваме друга възхвала. Като знак за нашето одобрение приеми това сребърно огледало.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Небесните светила отново изминаха своя сияен път. Славеят пак огласи саксонския лес с песента си и поетът се върна с новия ръкопис, този път по-кратък от предишния. Не го повтори по памет; прочете го с видима неувереност, като пропускаше някои места, сякаш сам не ги разбираше изцяло или не искаше да ги принизи. Стиховете бяха някак особени. Не описваха битката — те бяха самата битка. Във войнственото им безредие се надигаха Богът, който е Трима и все пак Един, езическите божества на Ирландия и онези, които щяха да воюват след стотици години, в началото на „Старата Еда“. Формата на творбата бе не по-малко чудновата. Съществително в единствено число можеше да изисква глагол в множествено. Предлозите бяха чужди на обикновените правила. Суровост се редуваше с нежност. Метафорите бяха произволни или поне така изглеждаха.

Кралят размени няколко думи с книжовниците, събрали се край него, сетне изрече следното:

— За първия ти химн можах да кажа, че е сполучливо обобщение на всичко, що се е пяло в Ирландия. Новата поема надминава и заличава всичко предходно. Тя удивлява, поразява, заслепява със сиянието си. Невежите не я заслужават, само малцината учени са достойни за нея. В ковчеже от слонова кост ще съхраняваме единствения брой. Ала от перото, създало тъй възвишена творба, можем да очакваме нещо още по-великолепно — сетне добави с усмивка: — Всички сме герои на басня; справедливо е да си припомним, че в басните първо по важност е числото три.