Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 296

— Кой ви извести? — запита някой.

Момичето, което сякаш се намираше много далеч, просто повтори последното изречение.

— Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах. Като че ли цялата пустош бе тръгнала към нас. През пръчките на желязната ограда видяхме първо облаци прахоляк, преди да зърнем индианците. Идваха на грабеж. Надаваха бойни викове, като се пляскаха по устата с длан. В Санта Ирене имаше пушки, ала те послужиха само колкото да зашеметят за кратко нападателите и да ги разярят още повече.

Пленницата говореше като човек, който изрича молитва, научена наизуст; аз обаче чух отвън на улицата индианците от пустошта и виковете им. Някой силно блъсна вратата и те се озоваха вътре — сякаш нахлуха с коне в стаите на съня ми. Бяха пияни мъже от предградията. Сега, в спомените ми, изглеждат много високи. Водачът им сръга с лакът стоящия най-близо до вратата Руфино, който пребледня и се отмести. Госпожата се изправи и ни каза:

— Това е Хуан Морейра⁴³⁸.

След толкова време вече не зная дали си спомням мъжа от онази нощ или другия, който впоследствие щях да гледам толкова пъти на манежа. Мисля си за буйната грива и черната брада на Подеста⁴³⁹, но и за едно надупчено от шарка лице с русоляви коси. Кутрето хукна да му се умилква. С един удар на бича си Морейра го просна на пода. То падна възнак и издъхна, потръпвайки с лапи. Оттук започва същинската история.

Добрах се безшумно до една от вратите, която водеше към тесен коридор и стълбище. Горе се скрих в някаква тъмна стая. Освен леглото, което беше много ниско, не мога да кажа какви други мебели имаше там. Треперех от глава до пети. Долу виковете не стихваха; някакво стъкло се строши със звън. Чух женски стъпки, които се качваха по стълбата, и зърнах за миг процеп светлина. После гласът на Пленницата ме повика почти шепнешком:

— Аз съм тук, за да обслужвам, но само мирни хора. Ела насам, няма да ти сторя нищо лошо.

Вече си бе свалила пеньоара. Легнах до нея и потърсих лицето й с ръце. Не зная колко време мина така. Не разменихме ни дума, ни целувка. Разплетох плитката й и си поиграх с косите й, които бяха много гладки и прави, а после и с нея. Не я видях повторно и никога не научих името й.

Един изстрел ни сепна. Пленницата ми каза:

— Можеш да се спуснеш по другата стълба.

Така и направих; озовах се на улицата от отъпкана пръст. Нощта беше лунна. Полицейски сержант с винтовка и втикнат в нея щик бе завардил оградата. Щом ме зърна, се засмя и рече:

— Види се, че си от ранобудните.

Навярно съм отвърнал нещо, но той повече не ми обърна внимание. Някакъв мъж се спускаше по оградата. С един замах сержантът го прониза със стоманата. Мъжът падна на земята и остана там проснат по гръб, стенейки, докато кръвта му изтичаше. Сетих се за кучето. Сержантът пак го прободе с щика, за да го довърши окончателно. В гласа му прозвуча нещо като радост, когато рече:

— Ех, Морейра, днес стрелбата никак не ти послужи.

Отвсякъде бързо заприиждаха униформените мъже, които бяха обградили къщата, а след тях и съседите. Андрес Чирино трябваше да се напрегне, за да изтръгне оръжието си от тялото. Всички искаха да му стиснат ръката. Руфино се обади със смях: