Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 299

Поетът се осмели да промълви:

— Трите дара на вълшебника, триадите и безспорната Троица…

Кралят продължи:

— Като залог за нашето одобрение приеми тази златна маска.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Уречената година се изниза. Дворцовите стражи забелязаха, че поетът не носи ръкопис. Кралят го погледна не без изумление — сякаш друг човек стоеше пред него. Нещо друго освен изтеклото време бе набраздило и преобразило лицето му. Очите сякаш гледаха много надалеч или бяха ослепели. Поетът помоли да размени няколко думи с краля насаме. Робите напуснаха залата.

— Нима не си написал одата? — запита кралят.

— Написах я — печално отговори поетът. — Де да бе ми забранил Иисус Христос, нашият Господ!

— Можеш ли да я повториш?

— Не смея.

— Аз ще ти дам смелостта, която ти липсва — заяви кралят.

Поетът произнесе поемата. Състоеше се от един-единствен ред. Не дръзвайки да я изрекат на висок глас, поетът и неговият крал я вкусваха с наслада, сякаш бе тайна молитва или богохулство.

Кралят бе не по-малко очарован и сразен от царедвореца. Двамата се спогледаха силно пребледнели.

— Веднъж на младини — рече кралят — плавах към заник слънце. На един остров видях сребърни хрътки, които умъртвяваха златни глигани. На друг ни храниха с уханието на вълшебни ябълки. На трети съгледах огнени стени. А на най-далечния остров една сводеста река браздеше небето и водите й гъмжаха от риба и кораби. Това са все чудеса, ала те не могат да се сравняват с твоята поема, която по някакъв начин ги включва всичките. Какво чародейство ти я даде?

— Призори — каза поетът — се събудих, изричайки някакви слова, които отпърво не разбрах. Това бе поемата. Почувствах, че съм извършил грях, може би онзи грях, който Духът не може да прости.

— А сега и двамата го споделяме — прошепна кралят. — Грехът да познаеш Красотата, която е дар, забранен за людете. Сега ни се пада да го изкупим. Дадох ти огледало и златна маска; ето ти и третия дар, който ще е последен.

И той сложи в десницата на поета кинжал.

За поета знаем, че е отнел живота си на излизане от двореца; а за краля — че е просяк, който броди по пътищата на прежното си кралство Ирландия и никога не е изрекъл повторно поемата.

„Ундр“

Трябва да предупредя читателя, че страниците, които превеждам тук, напразно ще бъдат търсени в „Libellus“ (1615) на Адам от Бремен⁴⁴¹, роден и умрял, както е известно, през единайсетото столетие. Лапенберг ги открил в един ръкопис на Бодлианската библиотека в Оксфорд; съдейки по изобилието от обстоятелствени подробности, преценил, че са вмъкнати по-късно, но ги публикувал като нещо любопитно в своя „Analecta Germanica“⁴⁴² (Лайпциг, 1894). Мнението на един обикновен аржентински любител няма голяма стойност; нека читателят ги съди, както пожелае. Моят испански превод е достоверен, макар и не съвсем дословен.

Ето какво пише Адам от Бремен:

„… От народите, които граничат с пустошта, ширнала се по другия бряг на Залива, отвъд земите, където се плоди дивият кон, най-достойни за споменаване са урните. Съмнителните и баснословни сведения на търговците, опасните пътища и грабителските набези на чергарите никога не ми позволиха да навляза в земите им. При все това зная, че непостоянните им и уединени села са разположени в низините край река Висла. За разлика от шведите урните изповядват истинската Христова вяра, неопетнена с арианство или с кървавия култ към демоните, от които изкарват потеклото си кралските родове на Англия и на други северни народи. Те са пастири, лодкари, чародеи, ковачи на мечове и плетачи на въжета. Поради непрестанните сурови войни почти не смогват да орат земята. Равнината и племената, които бродят из нея, са ги направили твърде умели в ездата и в стрелбата с лък. С времето човек неизбежно заприличва на враговете си. Копията им са по-дълги от нашите, защото са предназначени за конници, а не за пехотинци.