Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 291

Трапезарията и библиотеката от моите спомени сега бяха превърнати (след събарянето на разделителната им стена) в едно голямо разхвърляно помещение, в което тук-там бяха пръснати някакви мебели. Няма да се опитвам да ги описвам, защото въпреки безпощадната бяла светлина не съм сигурен, че ги видях. Нека обясня какво имам предвид: за да можеш да видиш дадено нещо, трябва да го разбереш. Едно кресло загатва човешкото тяло, ставите и крайниците му; ножиците предполагат действието рязане; погледът на дивака не може да възприеме Библията на мисионера; пасажерът на кораба не вижда такелажа му така, както го вижда екипажът. Ако действително виждахме вселената, навярно щяхме да я разберем.

Никоя от безсмислените гледки, които тази нощ разкри пред мен, не съответстваше на нещо познато като фигура или понятно като употреба. Изпитах отвращение и ужас. В един ъгъл зърнах отвесна стълба, която водеше към горния етаж. Широките й железни стъпала, не повече от десет на брой, бяха разположени на неравни разстояния. Тази стълба, която изискваше ръце и крака, беше нещо разбираемо и някак си ме успокои. Загасих лампата и известно време почаках в мрака. Не долавях и най-малък шум, но присъствието на толкова неразбираеми вещи ме смущаваше. Накрая взех решение.

Качих се горе и ръката ми за втори път плахо натисна ключа на лампата. Кошмарът, загатнат на долния етаж, буйно процъфтяваше на горния. Имаше много предмети или може би само няколко, които се преплитаха и преминаваха един в друг. Сега си спомням нещо, напомнящо дълга операционна маса с U-образна форма, много висока и с кръгли дупки в краищата. Помислих си, че това би могло да е леглото на обитателя, чиято чудовищна анатомия косвено се разкриваше чрез този предмет точно както анатомията на някое животно или божество се разкрива чрез формата на сянката му. От някоя страница на Лукан⁴³⁶, прочетена преди години и вече забравена, на езика ми дойде думата „амфисбена“ — тя загатваше, но не изчерпваше напълно онова, което очите ми щяха да видят впоследствие. Спомням си и едни V-образно подредени огледала, които се губеха нагоре в мрака.

Какво ли представляваше обитателят на тази къща? Какво ли търсеше тук, на тази планета, която сигурно бе не по-малко ужасна за него, отколкото той за нас? От кои тайни краища на мирозданието или времето, от кой древен и вече неразгадаем здрач бе достигнал това южноамериканско предградие и точно тази нощ?

Почувствах се натрапник в хаоса. Навън дъждът бе спрял. Погледнах часовника си и с изумление видях, че часът е почти два. Оставих лампата запалена и започнах предпазливо да се спускам по стълбата. Да сляза оттам, откъдето се бях качил, не беше невъзможно; да сляза, преди обитателят да се е върнал. Предположих, че е оставил и двете врати отворени, защото не е знаел как да ги затвори.

Краката ми вече се опираха о предпоследното стъпало на стълбата, когато долових, че нещо се катери по каменния парапет, нещо тежко, бавно и множествено. Любопитството надделя над страха ми и не затворих очи.