Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 290

Същия следобед минах покрай къщата. Вратата на оградата бе затворена и подсилена с усукани метални пръчки. Онова, което някога бе градина, сега тънеше в плевели. Вдясно имаше плитка канавка с отъпкан бордюр.

Оставаше ми един последен ход, който реших да отложа няколко дена не само защото чувствах, че е съвсем безполезен, но и защото щеше да ме повлече към неизбежното, към окончателното.

Отидох в Глу без особени надежди. Мариани, дърводелецът, беше шишкав румен италианец вече на години — извънредно простоват, сърдечен човек. Достатъчно бе да го видя, за да изоставя сложните стратегически ходове, намислени от предната вечер. Подадох му визитката си, която той тържествено засрича на глас с почтително запъване на титлата „доктор“. Казах му, че се интересувам от мебелите, които е измайсторил за някогашния имот на чичо ми в Турдера. Човекът се зае да обяснява надълго и широко. Няма да се опитвам да предам словоизлиянията му, подкрепени с буйно ръкомахане; той ми заяви, че девизът му е „Задоволи всички изисквания на клиента, колкото и да са смахнати“ и че е изпълнил възложената му задача до най-малката подробност. След като порови в няколко чекмеджета, измъкна и ми показа някакви документи, подписани от неуловимия Преториус, които не можах да разчета. (Несъмнено ме взе за адвокат.) Когато се сбогувахме, Мариани довери, че и за всичкото злато на света кракът му вече нямало да стъпи в Турдера, камо ли в онази къща. Добави, че клиентът винаги е прав, но според скромното му мнение сеньор Преториус бил просто луд. После млъкна изведнъж — явно се разкайваше за думите си. Нищо повече не можах да изкопча от него.

Бях предвиждал този провал, но едно е да предвиждаш нещо, а съвсем друго е да го преживееш.

Много пъти си повтарях, че единствената истинска загадка е времето — тази безкрайна плетеница от вчера, днес, утре, винаги и никога. Тези дълбоки размишления се оказаха безполезни; посвещавах вечерите си на изучаването на Шопенхауер или Ройс⁴³⁵, а сетне неизменно поемах, нощ след нощ, по коларските пътища, които минаваха край Червената къща. Понякога съзирах горе на хълма една ослепително бяла светлина; друг път ми се струваше, че дочувам стенания. Така продължи до 19 януари.

Това бе един от онези дни в Буенос Айрес, когато човек се чувства не само изтерзан и оскърбен от лятото, но даже и унижен. Бурята се разрази някъде към единайсет през нощта. Най-напред връхлетя южният вятър, а после и дъждът рукна като из ведро. Лутах се в мрака, търсейки дърво, под което да се скрия. При внезапния ослепителен блясък на една светкавица видях, че се намирам само на няколко крачки от оградата. Побутнах портата — не зная дали със страх или с надежда. Тя неочаквано се отвори. Тръгнах напред, брулен от бурята. И небето, и земята ме заплашваха. Вратата на къщата също бе полуоткрехната. Дъждът ме шибна по лицето с нова сила и аз се вмъкнах вътре.

Плочките на пода бяха махнати; усетих, че стъпвам по туфи трева. Из цялата къща се носеше някаква сладникава, противна миризма. Вляво или вдясно (не съм напълно сигурен) се блъснах в каменен парапет. Бързешком последвах пътя му. Почти без да се замисля, натиснах ключа на лампата.