Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 289

Хорхе Луис Борхес

Времето си минаваше, а аз все не се осмелявах да зачекна темата. След неловко мълчание самият Муър я подхвана.

— Young man (младежо) — рече той, — не сте били път чак дотук, за да разговаряме за Едуин или за Съединените щати — страна, която твърде слабо ме интересува. Виждам, че сън не ви хваща заради продажбата на Червената къща и онзи тайнствен купувач. И с мен е така. Честно казано, тази история ми е крайно неприятна, но ще ви кажа каквото мога, а то не е много — след малко добави, без да бърза: — Преди Едуин да умре, кметът ме повика в кабинета си. Там беше и енорийският свещеник. Предложиха ми да направя чертежи за католически параклис. Трудът ми щял да бъде добре възнаграден. Незабавно им отказах. Аз служа на Господа и не мога да извърша мерзостта да издигам олтари за идолопоклонничество.

Той замълча.

— Това ли е всичко? — осмелих се да попитам.

— Не. Онзи чифут Преториус поиска да унищожа труда си и на негово място да изтипосам една чудовищна сграда. Мерзостта има множество лица.

Муър изрече тези думи със сериозен тон и се изправи.

Когато завивах зад ъгъла, насреща ми се зададе Даниел Ибера. Познавахме се, както се познават хората в малките градчета. Предложи ми да повървим заедно. Никога не съм имал слабост към злосторници и предчувствах, че ще чуя някоя гнусна върволица от кръчмарски истории, повече или по-малко апокрифни и брутални, но с примирение се съгласих. Смрачаваше се. Когато видя през няколко пресечки хълма, на който се издигаше Червената къща, Ибера свърна по друга улица. Попитах го защо. Отговорът му бе доста неочакван.

— Аз съм дясната ръка на дон Фелипе. Никой не може да ме нарече бъзливец. Навярно си спомняш оня хлапак Ургойти, който дойде да ме търси чак от Мерло, и какво му се случи, когато ме намери. Чуй сега, преди няколко нощи се връщах от гуляй. На около осемдесет метра от къщата видях нещо. Конят ми се подплаши и ако не се бях задържал на седлото и не го бях накарал да кривне в уличката, може би сега нямаше да ти разправям тая история. А онова, което видях, не беше какво да е.

Той изпсува сърдито, разгорещен от спомена.

Онази нощ не можах да заспя. На разсъмване сънувах една гравюра в стила на Пиранези434, която никога не бях виждал или може би бях зърнал някъде и после забравил; изобразяваше прочутия лабиринт. Това всъщност бе каменен амфитеатър, ограден с кипариси, но най-горната му част се издигаше над върховете на дърветата. Нямаше нито врати, нито прозорци, само една безкрайна редица от тесни отвесни процепи. Опитвах се да намеря минотавъра с увеличително стъкло. Най-сетне го съзрях. Беше чудовище, родено от чудовище; приличаше по-скоро на бизон, отколкото на бик, и изтегнал на земята човешкото си тяло, сякаш спеше и сънуваше. Сънуваше, ала какво — или кого?