Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 282

— Столичанинът много добре знае как да слезе от коня.

Строежът се виждаше отдалеч. Двайсетина души бяха издигнали нещо като амфитеатър, все още в съвсем груб вид. Спомням си едно скеле и редици от пейки, през които човек можеше да зърне късчета небе.

Неведнъж се опитвах да завържа разговор с гаучосите, но усилията ми бяха напразни. Те някак си знаеха, че са различни. Помежду си разговаряха пестеливо на своя носов, силно повлиян от близостта с Бразилия испански. Несъмнено във вените им течеше индианска и негърска кръв. Бяха ниски и набити; а в „Ла Каледония“ аз минавах за висок — дотогава не ме бяха възприемали така. Повечето носеха чирипа, а неколцина — бомбача⁴²⁴. Нямаха нищо или почти нищо общо със скръбните герои на Ернандес и Рафаел Облигадо⁴²⁵. Под влиянието на алкохола, който им се полагаше в събота, лесно прибягваха до насилие. Там нямаше никакви жени и нито веднъж не чух китара.

Ала по-интересна от хората в тези погранични земи ми се видя цялостната промяна, която настъпи у дон Алехандро. В Буенос Айрес той бе вежлив и сдържан господин; в „Ла Каледония“ обаче бе суров главатар на клан, също като предшествениците си. В неделя сутрин четеше Светото писание на ратаите, които не разбираха нито дума. Една нощ управителят на имението, млад момък, наследил тази длъжност от баща си, ни съобщи, че някакъв изполичар се сдърпал с един от ратаите; щели да се бият с ножове. Дон Алехандро се изправи, без да бърза. Отиде до кръга от струпалите се хора, свали оръжието, което винаги носеше, подаде го на управителя, който ми се стори доста уплашен, и застана между двете остриета. Веднага чух заповедта му:

— Пуснете тия ножове, момчета — после добави все така спокойно: — А сега си стиснете ръцете и се дръжте прилично. Не искам кавги тук.

Двамата се подчиниха. На другия ден научих, че дон Алехандро е уволнил управителя.

Чувствах как самотата ме обгръща отвсякъде. Боях се, че никога няма да се върна в Буенос Айрес. Не знаех дали Фернандес Ирала споделяше този страх, но двамата дълго си говорехме за Аржентина и за онова, което щяхме да правим, щом се приберем. Липсваха ми лъвовете на един портал на улица „Хухуй“ близо до Пласа дел Онсе или пък светлините на някой магазин с неясно местонахождение, а не местата, за които човек тъгува обикновено. Винаги съм бил добър ездач; свикнах да излизам на кон и да изминавам големи разстояния. Все още си спомням онзи черен кон с бели петна, който яздех тогава и който сигурно отдавна е умрял. Някой следобед или някоя вечер навярно съм се озовавал в Бразилия, защото по онова време границата бе просто черта, означена с погранични камъни.

Тъкмо се бях научил да не броя дните, когато в края на един ден, който по нищо не се отличаваше от предишните, дон Алехандро ни съобщи:

— Сега ще си легнем рано. Утре тръгваме на разсъмване.

Когато вече бяхме поели надолу по реката, се почувствах тъй щастлив, че даже можех да мисля с известна нежност за „Ла Каледония“.

Възобновихме съботните събрания. Още на първото Туърл взе думата. Каза с обичайната си цветиста реторика, че библиотеката на Световния конгрес не може да се свежда само до справочници и че класическите творби на всички народи и езици са истинска съкровищница, която не можем да пренебрегнем безнаказано. Изказването веднага бе посрещнато с одобрение; Фернандес Ирала и доктор Крус, който преподаваше латински, се нагърбиха със задачата да подберат необходимите текстове. Туърл вече бе обсъдил въпроса с Ниренщайн.