Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 280
Хорхе Луис Борхес
Една съвсем банална случка затвърди враждата ни. След едно съвещание Егурен предложи да отидем на улица „Хунин“421. Идеята не ми допадна, но я приех, за да не се излагам на подигравките му. Тръгнахме натам с Фернандес Ирала. На излизане от дома, който бяхме посетили, се натъкнахме на някакъв едър здравеняк. Егурен, който беше подпийнал, силно го блъсна. Мъжът ни препречи пътя и каза:
— Който иска да излезе от тук, ще трябва да мине през тоя нож.
Спомням си блясъка на стоманата в тъмното антре. Егурен отстъпи назад ужасен. Аз също бях уплашен, но гневът надделя над страха ми. Пъхнах ръката си в дрехата, сякаш се канех да извадя оръжие, и казах твърдо:
— Тая работа ще я уредим на улицата.
Непознатият ми отвърна, вече с друг тон:
— Такива мъже са ми по сърце! Само исках да ви изпробвам, приятелю — сега се усмихваше любезно.
— Думата „приятел“ остава за ваша сметка — отвърнах и излязохме.
Човекът с ножа влезе в публичния дом. Впоследствие научих, че се казвал Тапия или Паредес422, или нещо от този род и че имал слава на кавгаджия. Вече на тротоара Ирала, който бе запазил спокойствие по време на случката, ме тупна по рамото и възкликна:
— Сред трима ни имаше един мускетар. Привет, Д’Артанян!
Фермин Егурен никога не ми прости, че станах свидетел на слабостта му.
Чувствам, че сега, едва сега започва историята. Страниците, изписани до момента, предават само условията, нужни на съдбата или на случайността, за да се осъществи невероятното събитие, навярно единственото събитие в целия ми живот. Дон Алехандро Гленкоу винаги бе в центъра на всички кроежи, но постепенно доловихме, не без известна почуда и тревога, че истинският председател всъщност бе Туърл. Тази странна особа с пламтящи мустаци се държеше угоднически с Гленкоу и даже с Фермин Егурен, но ласкателствата му бяха тъй пресилени, че можеха да минат за насмешка и по този начин да не уронят достойнството му. Гленкоу особено се гордееше с огромното си състояние и Туърл бе разбрал, че може да го натовари с всякакви проекти, стига само да загатне, че разходите ще бъдат непосилни. Подозирам, че отначало Конгресът не е бил нещо повече от едно неясно име; Туърл обаче постоянно предлагаше начини за разширяване обхвата на начинанието, които дон Алехандро неизменно приемаше. Сякаш се намирахме в центъра на неспирно растяща сфера, чиято окръжност се губеше в далечината. Туърл заяви например, че Конгресът не може да мине без библиотека със справочници; Ниренщайн, който работеше в книжарница, започна да ни снабдява с атласите на Юстус Пертес и с най-различни обстойни енциклопедии, като се почне от „Естествена история“ на Плиний и „Огледало“ на Бове и се стигне чак до приятните лабиринти (препрочитам тези думи с гласа на Фернандес Ирала) на знаменитите френски енциклопедисти, на „Британика“, на Пиер Ларус, на Брокхаус, на Ларсен и на Монтанер и Симон. Спомням си как почтително милвах облечените с коприна томове на някаква китайска енциклопедия, чиито изящно изрисувани знаци ми изглеждаха по-загадъчни от шарките на леопардовата кожа. Засега няма да разкривам каква участ ги сполетя накрая — за което впрочем никак не съжалявам.