Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 283

Хорхе Луис Борхес

По онова време всички аржентинци имаха една утопия — Париж. Най-разпаленият и нетърпелив сред нас навярно бе Фермин Егурен; следващият бе Фернандес Ирала, макар и по съвсем различни причини. За автора на „Мраморите“ Париж — това бяха Верлен и Льоконт дьо Лил; за Егурен градът бе подобрено продължение на улица „Хунин“. Предполагам, че се бе споразумял с Туърл. На едно друго съвещание Туърл повдигна въпроса за езика, който щяха да използват делегатите, и изтъкна колко полезно би било двама делегати да заминат за Лондон и Париж, за да направят съответните проучвания. За да се покаже безпристрастен, най-напред той назова моето име, а след привидно колебание — и името на приятеля си Егурен. Както винаги, дон Алехандро се съгласи.

Вече споменах, струва ми се, че в замяна на няколко урока по италиански Рен ме бе въвел в изучаването на необятния английски език. Доколкото бе възможно, той претупа набързо граматиката и изреченията, скалъпени с учебна цел, и двамата се впуснахме направо в поезията, чиито форми изискват лаконичност. Първият ми контакт с езика, който щеше да запълни живота ми, беше смелият „Реквием“ на Стивънсън; след него дойдоха баладите, разкрити от Пърси на достопочтения осемнайсети век. Малко преди да замина за Лондон, се запознах с ослепителната поезия на Суинбърн426, която ме накара да се усъмня — нещо почти греховно — в превъзходството на Ираловите александрини.

Пристигнах в Лондон в началото на януари 1902 година; спомням си милувките на снега, който никога не бях виждал и който посрещнах с радост. За щастие не се наложи да пътувам заедно с Егурен. Настаних се в един скромен пансион зад Британския музей, чиято библиотека посещавах сутрин и следобед в търсене на език, достоен за Световния конгрес. Не пренебрегнах универсалните езици; обърнах внимание на есперанто (определен от „Сантиментален календар“427 като „достъпен, лесен и икономичен“) и на волапюк428, който се стреми да изследва всички възможности на езика, като скланя глаголите и спряга съществителните. Обмислих доводите „за“ и „против“ възкресяването на латинския, носталгията по който не е угаснала дори след толкова столетия. Отделих известно време и за проучването на аналитичния език на Джон Уилкинс; в него определението на всяка дума се съдържа в буквите, които я съставят. Именно там, под високия купол на читалнята, се запознах с Беатрис.

Това е общата история на Световния конгрес, а не моята, на Алехандро Фери, но първата обхваща втората, както и всички останали. Беатрис беше висока, стройна, с изваяни черти и яркорижа коса, която можеше да ми напомни (но това никога не се случи) за лукавия Туърл. Още нямаше двайсет години. Бе напуснала едно от северните графства, за да учи литература в университета. Беше от скромен произход, също като мен. По онова време в Буенос Айрес да бъдеш издънка на италиански преселници бе кажи-речи позорно; а в Лондон открих, че мнозина го смятаха за романтично. Не губихме време, само след няколко следобеда станахме любовници; помолих я да се омъжи за мен, но Беатрис Фрост, подобно на Нора Ерфьорд, следваше религията, проповядвана от Ибсен, и не желаеше да се обвързва с никого. От нейната уста се роди думата, която аз не смеех да изрека. О, нощи, о, споделен и топъл мрак, о, любов, лееща се в здрача като тайнствена река, о, миг на радост, в който двама са един, о, невинно и простодушно щастие, о, съюз, в който се разтапяхме, за да се изгубим сетне в съня, о, първи проблясък на деня, когато я съзерцавах!