Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 232

Една вечер, когато влязох в бара, видях, че старият отново бе заел мястото си до Ферари и му шепнеше нещо тайно. Сигурно крояха нещо. Стори ми се, че от другия край на масата дочух името Вайдеман — собственик на тъкачната фабрика, която се намираше в края на квартала. Малко по-късно, без много обяснения, ми възложиха да обиколя фабриката и да запомня добре къде са входовете. Нощта вече се спускаше, когато прекосих рекичката и железопътните линии. Спомням си няколко разпръснати къщички, върбалак и няколко ями. Фабриката беше нова, но изглеждаше самотна и занемарена; червеният й цвят в паметта ми и сега се слива със залеза. Беше заобиколена с ограда. Освен главния вход в дъното имаше още две врати, които гледаха на юг; през тях се влизаше направо в помещенията.

Признавам, че много късно разбрах това, за което вие навярно вече се досещате. Докладвах, а едно от момчетата потвърди сведенията ми. Сестра му работела във фабриката. Ако бандата отсъстваше от кръчмата събота вечер, всички щяха да забележат; затова Ферари реши, че нападението ще се извърши следващия петък. На мен ми се падна да пазя отвън. Добре беше междувременно никой да не ни вижда заедно. Щом останах на улицата сам с Ферари, го запитах дали наистина ми има доверие.

— Да — отвърна той. — Знам, че ще се държиш като мъж.

Спах добре тази и следващите две нощи. В сряда казах на майка си, че отивам в центъра да гледам някакъв нов каубойски филм. Облякох най-хубавите си дрехи и се отправих към улица „Морено“. Пътуването с влак се проточи цяла вечност. В полицейското управление ме накараха да чакам, но накрая ме прие един от служителите — някой си Илд или Алт. Казах му, че искам да говоря с него по поверителен въпрос. Отговори ми да разказвам без страх. Разкрих му какво крои Ферари. Много се изненадах, че не знаеше името му; виж, когато му заговорих за дон Елисео, нещата се промениха.

— Аа! — възкликна той. — Оня от уругвайската банда?

Илд или Алт прати да повикат офицера, който отговарял за моя район, сетне двамата си зашушукаха нещо. Единият ме попита подигравателно:

— Дошъл си да ни съобщиш, защото се смяташ за добър гражданин, така ли?

Осъзнах, че надали ще ме разбере, и отвърнах:

— Да, господине, защото съм добър аржентинец.

Казаха ми да изпълня задачата, с която ме беше натоварил шефът ми, но да не изсвирвам, когато видя полицаите. На сбогуване единият от двамата ме предупреди:

— И внимавай. Нали знаеш какво се случва на предателите? Полицаите, също като децата от четвърти клас, изпитват страшно удоволствие да говорят на лунфардо³⁵⁴.

Отговорих:

— Дано ме убият. Това е най-доброто, което може да ми се случи.

В петък още от зори усетих облекчение, че е дошъл определеният ден, а също така и угризение, че не изпитвам никакво угризение.