Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 234

Една вечер един хулиган, Гармендия, взе да се заяжда с мен в кръчмата. Правех се на глух, ама оня си беше пийнал, та не искаше да ме остави на мира. Излязохме навън; бяхме вече на тротоара, когато той открехна вратата на кръчмата и каза на хората:

— Не се тревожете, връщам се веднага.

Бях се сдобил с нож. Тръгнахме към рекичката; вървяхме бавно по посока на Малдонадо и се дебнехме един друг. Беше с няколко години по-голям от мен. Много пъти с него се бяхме били с пръчки, наподобявайки бой с ножове, и си знаех, че пръв ще ме намушка. Вървях по дясната страна на улицата, а той по лявата. Гармендия се спъна в някаква купчина смет. В мига, в който политна, аз се намерих отгоре му почти без да мисля. С един удар разрязах лицето му; счепкахме се; имаше миг, в който можеше всичко да се случи, накрая му нанесох удар с ножа, който бе последен. Чак по-късно усетих, че и той ме беше ранил, само някаква драскотина. През оная нощ ми стана ясно, че никак не е трудно да убиеш човек или пък да те убият. Рекичката беше далеч от нас; за да спечеля време, поприкрих покойния зад една пещ за тухли. От чиста глупост взех, че му задигнах пръстена, който носеше. Сложих си го на ръката, пооправих си шапката и се върнах в кръчмата. Влязох небрежно и казах:

— Изглежда, тоя, дето се върна, съм аз.

Поръчах си един коняк, защото наистина имах нужда от алкохол. Тогава някой ме предупреди за петното кръв.

Цяла нощ се въртях в кревата насам-натам; заспах чак призори. Сутринта дойдоха двама полицаи да ме приберат. Майка ми, вече покойница, бедната, вдигна олелия до бога. Поведоха ме, като да бях престъпник. Два дни и две нощи лежах в дранголника. Никой не дойде да ме види; само Луис Ирала, единственият ми истински приятел, ама не му разрешиха свиждане. Една сутрин капитанът ме извика. Беше се разположил удобно на стола и когато влязох, без да ме погледне, рече:

— Значи ти прати Гармендия на оня свят?

— Вие така казвате… — отговорих.

— За теб съм „господин капитан“. Без шеги и увъртания! Ето тук са показанията на свидетелите и пръстенът, който са намерили у вас. Подписвай признанието, и толкоз!

Потопи перото в мастилницата и ми го подаде.

— Оставете ме да си помисля, господин капитан — сетих се да отговоря.

— Давам ти двайсет и четири часа да премислиш всичко добре в кафеза. Няма да те притеснявам. Ако не се вразумиш, по-добре си мисли за приятното си прекарване на улица „Лае Ерас“³⁵⁶…